Прелестно изкупление

Да кажем, че ще отидем до Ню Орлиънс, за да намерим някакъв стар бар и още по-стар инкубус, бе едно. Наистина да го намерим — съвсем различно нещо. Между тези две действия стоеше разговорът ми с чичо Макон, който трябваше да ме пусне да тръгна.

Пробвах го на вечеря, докато Кухнята ни поднасяше любимите му ястия, още преди чиниите да изчезнат от безкрайно дългата маса.

Кухнята, която никога досега не се бе проявявала като особено изпълнителна и услужлива, както би си помислил човек, че ще бъде една чародейска кухня, сега като че ли разбираше колко е важна тази вечер и беше направила всичко, за което я помолих, даже повече. Когато слязох на долния етаж, видях запалените свещници и усетих аромата на жасмин във въздуха. Щракнах с пръсти и по дължината на цялата маса разцъфнаха орхидеи и тигрови лилии. Щракнах пак и цигулката ми се появи в ъгъла на стаята. Погледнах към нея и тя започна да свири сама. Паганини. Любимият концерт на чичо ми.

Беше идеално.

Погледнах към мръсните си дънки и захабената тениска на Итън, която носех. Затворих очи и косата ми започна да се сплита сама в дебела, красива плитка. Когато ги отворих отново, бях облечена като за вечеря. Семпла черна коктейлна рокля, онази, която чичо Макон ми бе купил миналото лято в Рим. Докоснах шията си и колието със сребърния полумесец, който той ми даде за зимния бал, се появи на мига.

Бях готова.

— Чичо? Вечерята е сервирана — провикнах се аз, но той вече бе тук, придвижвайки се безшумно, все едно още бе инкубус и можеше да раздира времето и пространството когато си пожелае. Старите навици умират трудно.

— Прекрасно, Лена. Обувките са чудесен елемент.

Погледнах надолу и видях изтърканите си черни кецове. Толкова за официалния вечерен тоалет. Свих рамене и го последвах към масата.

Филе от лаврак с копър. Топла опашка на омар. Карпачо от миди. Печени праскови, напоени в порто. Нямах апетит, особено за храна, която можеш да намериш само в петзвезден ресторант на „Шан-з-Елизе“ в Париж, където чичо Макон ме води при всяка възможност — но той похапваше доволно през по-голямата част от вечерта.

Нещо любопитно за бившите инкубуси: те наистина оценяват храната на смъртните.

— Какво е това? — попита най-накрая чичо ми, повдигайки вилицата си със забоден на нея омар.

— Кое? — оставих аз моята вилица в чинията си.

— Това — махна той към разположените между нас сребърни чинии, като повдигна лъскавия капак над поднос, препълнен догоре с пикантни миди, от които излизаше пара. — И това. — Кимна към цигулката, която все още свиреше нежно. — Разбира се, Паганини. Толкова ли съм предсказуем?

Избегнах погледа му.

— Нарича се „вечеря“. Ти ядеш. И изглежда нямаш проблем с това — казах аз, като вдигнах едно странно по форма (нямах представа откъде Кухнята подбираше приборите и сервизите ни) шише със студена вода и почнах да си наливам, преди той да каже още нещо.

— Това не е вечеря. Това е, както би казал Марк Антоний, възбуждащо-мъчителната маса на измяната. Или на предателството. — Преглътна още една хапка от омара. — Вероятно би казал и на двете, особено ако е герой от пиеса, обичащ да словоблудства.

— Няма никакво предателство — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор, чакайки. Чичо Макон бе много неща. Сноб, със сигурност, но не и глупак. — Просто мъничка молба.

Той постави с тежък жест чашата си с вино на ленената покривка. Щракнах с пръсти и чашата му се напълни догоре.

За всеки случай, като застраховка, казах си сама на себе си.

— Категорично не — каза чичо Макон.

— Още не съм те помолила нищо.

— Каквото и да е, отговорът е „не“. Виното го доказва. Последната капка. Последният щрих в изящния план за възбуждащо-мъчителната измяна. Или предателство.

— Значи Марк Антоний не е единственият, който обича да словоблудства?

— Говори. Сега.

Извадих картончето от кутията кибрит от джоба си и го побутнах по масата към него, за да го види.

— Ейбрахам?

Кимнах.

— В Ню Орлиънс?

Кимнах отново. Той ми върна кутийката и попи устните си с ленената си кърпа.

— Не — каза решително и надигна отново чашата си с вино.

— Не? Ти се съгласи с мен. Каза, че можем да го намерим сами.

— Така е. И сега ще го намеря аз, докато ти стоиш на сигурно място, в стаята си например, както трябва да направи едно добро малко момиче. Няма да ходиш сама в Ню Орлиънс.

— Ню Орлиънс ли е проблемът? — попитах смаяно аз. — Не твоят смъртоносен роднина, който се опита да ни убие повече от един път?

— Той и Ню Орлиънс. Баба ти едва ли би искала да чуе какво се каниш да правиш, дори да кажа „да“.

— Дали ще го чуе? Дали е напълно сигурно, че тя ще разбере за това?

Чичо повдигна въпросително вежди.

— Моля?

— Ами ако не научи за това пътуване? В такъв случай едва ли ще е проблем, нали?

Прегърнах нежно чичо си. Колкото и да ме ядосваше, колкото и да ме дразнеше, като ме държеше настрана от подземния свят на Гатлин с помощта на разни бармани и ме наказваше да си седя затворена в стаята, за да не се излагам на евентуални опасности, аз го обичах. И обичах това, че той ме обича толкова много, колкото ме обичаше.

— Ами ако научи?