Прелестно изкупление

Улицата — редица от схлупени барове, тук-там закусвални сред по-многобройните кръчми — бе пуста, което бе логично, защото беше все още рано. Приличаше на всички останали улици, които бяхме видели, откакто тайната врата ни бе довела в прочутия Френски квартал на Ню Орлиънс. Богато украсени перила от ковано желязо ограждаха всеки балкон и всяка сграда, дори се виеха по уличните ъгли. На чистата сутрешна светлина избледнелите цветове на боядисана мазилка по къщите се забелязваха съвсем отчетливо, виждаше се всяко място, където се лющеше боята. Улицата беше обсипана с боклуци, боклуци върху още боклуци — единственото доказателство за купона от изминалата нощ.

— Гадно ми е, като виждам какво се случва тук на сутринта след Марди Гра — казах аз, оглеждайки се, за да си проправя път през планините от боклук, които се издигаха между мен и тротоара. — Напомни ми никога да не ходя на бар.

— Не знам… Прекарвахме си добре в „Изгнание“. Аз и ти, и Рид, вършеейки на дансинга — усмихна се Джон и аз се изчервих при спомена за онова време.

„ръце около мен

танци, запъхтяно бързаме

лицето на Итън

бледо и притеснено“

Тръснах глава и оставих думите да се разпаднат.

— Нямах предвид подземна дупка, където се струпват деградирали свръхестествени създания.

— О, хайде. Не бяхме съвсем деградирали. Е, поне ти не беше. Рид и аз може би отговаряхме на това определение — побутна ме игриво към вратата Джон.

Сръгах го в отговор, но не толкова игриво.

— Престани. Беше преди милион години. Може би два милиона. Не искам да мисля за това.

— Стига, Лена. Аз съм щастлив. Ти…

Стрелнах го с поглед и той млъкна.

— И ти ще бъдеш пак щастлива, обещавам ти. Затова сме тук, нали?

Погледнах го. Стоеше до мен по средата на страничната уличка във Френския квартал, рано сутринта, и ми помагаше да намеря човека — всъщност не точно човек — когото мразеше повече от всичко друго на света. Той имаше повече и по-основателни причини да мрази Ейбрахам Рейвънуд от мен. Но не ми беше казал нито дума за това, което го карах да прави.

Кой би си помислил, че Джон ще стане едно от най-добрите момчета, които някога съм срещала? И кой би помислил, че точно той ще пожелае доброволно да рискува живота си, за да върне любовта в моя?

Усмихнах му се, въпреки че ми се искаше да се разплача.

— Джон?

— Какво? — попита той разсеяно. Оглеждаше се за табели на барове и вероятно се чудеше как ще се реши да влезе в някой от тях. Всичките приличаха на свърталища на серийни убийци.

— Съжалявам.

— А? — обърна се Джон към мен. Вече ме слушаше. Беше объркан, но слушаше.

— За това. Че те въвлякох във всичко това. И ако не искаш… искам да кажа, ако не намерим книгата…

— Ще я намерим.

— Само казвам, че няма да те виня, ако не искаш да преживееш това отново — Ейбрахам и всичко с него.

Не можех да понеса, че му го причинявах. Не и на него и на Лив — независимо какво се бе случило между нас. Независимо колко много и колко дълго тя бе вярвала, че обича Итън.

Преди.

— Ще намерим книгата. Хайде. Спри да дуднеш глупости. — Джон изрита една кофа за боклук и си проправихме път покрай празните бирени бутилки и подгизналите салфетки, изпопадали чак до тротоара.

Докато изминем половината пресечка, гледахме през отворените врати на заведенията, за да видим дали вътре има някого. За моя изненада тук-там имаше хора. Приведени над дървените прагове, чистещи боклука по пустите, сенчести алеи. Дори силуети на някои от празните балкони.

Осъзнах, че Френският квартал не се различава много от чародейския свят. Или от окръг Гатлин. Имаше свят в света, скрит пред очите на всички.

Само трябва да знаеш къде да гледаш.

— Ето там — посочих аз.

„Тъмната страна на Луната“.

Резбована дървена табела с думите се полюляваше напред и назад, прикрепена към две стари, направо древни вериги. Те скърцаха, разклащани от вятъра.

Въпреки че нямаше вятър.

Присвих очи от ярката утринна светлина, като се опитах да видя нещо сред сенките на отворената врата.

„Тъмната страна“ не беше по-различен от другите почти, но не напълно пусти барове в съседство. Дори от улицата чувах гласовете, отекващи зад тежката врата.

— Има хора толкова рано сутринта? — направи озадачена гримаса Джон.

— Може би не е рано. Може би за тях е късно — отбелязах аз и се загледах в смръщения мъж, облегнал се на рамката на вратата, който се опитваше да си запали цигара. Погледите ни се срещнаха. Той си измърмори нещо на себе си и се отдалечи.

— Да, за някои явно е доста късно.

Джон поклати глава.

— Сигурна ли си, че това е точното място?

За пети път му подадох остатъка от кутийката кибрит. Той я вдигна и я сравни с логото на табелата. Бяха абсолютно еднакви. Дори полумесецът, гравиран в дървения знак, бе точно копие на този, отпечатан на кибрита в ръката на Джон.

— Надявах се отговорът да е „не“ — каза той, докато ми връщаше картончето.

— Ще ти се — отвърнах аз, подритвайки парче от мокра салфетка с черните си кецове.

Той ми смигна.

— Първо дамите, моля.

Двайсет и втора глава Птица в златна клетка