Прелестно изкупление

Беше ми нужно време, за да привикнат очите ми към сумрачната светлина, и още по-дълго, за да се настроя към миризмата. Миришеше на шира, ръжда и стара бира — изобщо на старо. Сред сенките видях няколко малки кръгли масички и месингов бар, почти колкото мен на ръст. По рафтовете бяха подредени бутилки, чак до високия таван — толкова висок, че дългите месингови полилеи сякаш висяха отникъде. Прах покриваше всяка повърхност и всяка бутилка, дори се носеше във въздуха и това се виждаше ясно на местата, където слънчевите лъчи преминаваха през капаците на прозорците.

Джон ме сръга.

— Има ли някакво заклинание, което да запуши носовете ни? Нещо като Миризмус Премахвацио?

— Не, но мога да измисля някое Затворацио Устатус, което да приложа точно сега.

— По-леко, чародейско момиче. Нали уж си Светлина. Нали знаеш, от онези, добрите?

— Разчупих модела, помниш ли? На Седемнайсетата си луна, когато бях призована и от Светлината, и от Мрака — погледнах го сериозно. — Не забравяй, че все още си имам и тъмната страна.

— Уау, сега ме уплаши — ухили се той.

— И така трябва да бъде. Да си много, много уплашен.

Посочих му огледалния знак на ламперията, точно зад него. Женски силует бе изрисуван до един надпис. „Устни, които докосват алкохол, няма да докоснат нашите.“ Поклатих глава.

— Очевидно това не е слоганът на мажоретките на гимназия „Джаксън“.

— Какво? — вдигна глава Джон.

— Обзалагам се, че това място е било спийкизи, от онези нелегални барове по време на Сухия режим. В Ню Орлиънс сигурно е имало много такива. — Огледах се из помещението. — Това означава, че трябва да има друга стая, нали? Стая зад тази стая.

Джон кимна.

— Разбира се. Ейбрахам не би висял на място, в което би могъл да влезе всеки, независимо къде се намира то. Това беше единствената обща черта на всички домове, които имахме. — Огледа се наоколо. — Но не си спомням подобно скривалище.

— Може да е било преди твоето време и се е върнал тук, защото тук никой от сегашните хора не би го познал, а и никой няма да го търси в такъв бар.

— Може би. И все пак нещо в това място не ми се връзва.

И тогава чух познат глас.

Не. Познат смях, сладък и злокобен едновременно. Нищо на света не можеше да се сравни с него.

Ридли? Ти ли си?

Използвах Келтската нишка и знаех, че тя ще ме чуе, но Ридли не ми отговори. Може би не ме беше чула или пък бе минало толкова дълго време, откакто бяхме общували по някакъв смислен начин, че бяхме загубили връзката си. Не знам, трябваше да опитам все пак.

Изтичах нагоре по дървеното стълбище в задната част на бара. Джон беше на крачка зад мен. Щом стигнах до стаята горе, започнах да блъскам по стената, зад която ми се стори, че чух гласа й, точно над купчината щайги и кашони с бутилки. Складовото помещение бе тясно и със сигурност имаше нещо зад него.

Ридли!

Трябваше да погледна по-добре. Избутах купчината струпани щайги встрани, затворих очи и се издигнах във въздуха, докато стигнах до нивото на горното прозорче. Отворих очи, реейки се за секунда. Това, което видях, ме изненада толкова, че веднага се приземих на пода.

Можех да се закълна, че видях братовчедка си и купища гримове, и нещо златисто. Рид не беше в опасност. Тя вероятно седеше там и си лакираше ноктите. Смучеше близалката си и се забавляваше, наслаждавайки се на живота си. Или беше това, или бях халюцинирала.

Ще я убия.

— Кълна се, Рид. Ако наистина си се смахнала чак толкова, ако наистина си преминала до такава степен към Мрака, ще напъхам тези близалки в гърлото ти, една по една.

— Какво?

Почувствах ръцете на Джон зад мен, които ме придърпваха надолу към пода. Посочих му към стената.

— Братовчедка ми. Тя е от другата страна на тази стена — казах аз и потропах решително по стената над най-близкия ред щайги.

— Не, не, не… — Джон започна да отстъпва назад, сякаш само споменаването на името на братовчедка ми го караше да изпита желание да обърне гръб и да побегне.

Бях побесняла. Тя беше моя братовчедка и исках да я убия. И все пак, това беше моята братовчедка и аз бях тази, която искаше да я убие. Въпросът беше семеен. Джон не трябваше да се тревожи за това.

— Виж, Джон, аз ще се разбера с нея.

— Да не си полудяла?

— Вероятно.

— Ако тя е с Ейбрахам, той може да е някъде наблизо. А ние не искаме Ейбрахам да ни открие, преди да сме измислили как да се доберем до книгата.

— Не мисля, че е тук — казах аз.

— Не мислиш или не знаеш?

— Ако беше тук, нямаше ли да усетиш нещо? Мислех, че двамата сте свързани по някакъв начин. Нали така ти беше промил мозъка, или каквото там беше направил?

Джон изглеждаше притеснен и аз се почувствах гузна, че му наговорих тези неща.

— Не знам… Възможно е — погледна той към високия прозорец. — Добре. Ти отиди там и виж какъв е проблемът на Ридли. Ще пазя отвън, за да не се появи Ейбрахам или някой друг, докато си вътре.

— Благодаря ти, Джон.

— Но внимавай. Ако е станала истинско дете на Мрака, нищо не можеш да направиш. Мракът си е Мрак. Не можеш да промениш Ридли. Това го научихме всички, и то по трудния начин.