Прелестно изкупление

Не си струваше да се плаче за никого. Вече не.

Огледах почти празната закусвалня, докато чаках Линк да се появи. Никой не излизаше навън в дни като този, дори и мухите. Не ги винях.

— Сериозно, не можеш ли да го спреш? Писна ми от този дъжд, Лена, и мириша на мокро куче. — Линк се появи изневиделица и седна срещу мен. И наистина изглеждаше като мокро куче.

— Тази миризма няма нищо общо с дъжда, приятелю — усмихнах му се аз.

За разлика от Джон Линк все още бе в достатъчна степен човек, така че природните условия му влияеха. Той зае обичайната си поза, облягайки се назад на стената, като създаваше впечатлението за човек, който всеки момент ще заспи.

— Не е от мен — казах аз.

— Да бе. Защото от декември насам тук имаме само слънце и сладки пухкави котенца, мъркащи по улиците.

Гръмотевица раздра небето. Линк демонстративно завъртя очи.

Намръщих се.

— Предполагам вече си чул, че открихме убежището на Ейбрахам. Книгата не беше там. Поне не успяхме да я намерим.

— Досетих се. И сега какво? — въздъхна той.

— План Б. Наистина нямаме друг шанс.

Джон.

Не го казах на глас. Свих ръката си в юмрук на пейката до мен.

Отново се разнесе гръм.

Аз ли го предизвиквах? Не знаех дали аз бях причината, или времето отвън правеше нещо с мен. Още преди седмици бях загубила представа за настроенията си и как влияят на другите и на средата около мен. Втренчих се в дъжда, който се стичаше капка по капка в червената пластмасова кофа в центъра на стаята.

„червена пластмасова кофа

събира сълзите й“

Опитах се да се отърся от това, но не можех да спра да гледам в кофата. Водата капеше в нея от тавана ритмично. Като сърдечен удар или стихотворение. Списък с имена на мъртъвци.

Първо Макон.

После Итън.

Не.

Баща ми.

После Макон.

След това Итън.

И сега Джон.

Колко души вече бях изгубила? Колко още щях да изгубя? Щях ли да изгубя и Джон? Щеше ли Лив някога да ми прости? Имаше ли още значение?

Гледах капките, падащи по мазната маса пред мен. С Линк мълчахме, седнали пред нагънатите салфетки и натрошения лед в пластмасови чаши. Във витрината имаше студено, плуващо в мас месо, което никой дори не мислеше да яде. Когато не бе у дома, при майка си, Линк вече дори не се преструваше, че се интересува от храна.

Сега се опита да ме разведри.

— Хайде, Лена. Джон знае какво прави. Той е голямо момче. Ще вземем книгата и Итън ще се върне, независимо колко налудничаво звучи този план.

— Не съм луда. — Не знам на кого го казах, на Линк или на себе си.

— Не съм казал, че си.

— Казваш го винаги когато имаш възможност.

— Да не мислиш, че не искам той да се върне? — попита ме Линк. — Да не мислиш, че ми е готино да мятам кошове, без да има кой да ми каже, че нищо не става от мен или че главата ми е огромна? Обикалям с Бричката из Гатлин, надувам радиото до дупка и усещам, че няма никаква причина да го пускам въобще. Няма смисъл да слушам музика без него.

— Знам, че е трудно, Линк. Знаеш, че разбирам това, повече от всеки друг.

Очите му се навлажниха и той отпусна глава, взирайки се в мазната маса между нас.

— Вече дори нямам желание да пея. Момчетата от групата говорят за разпускане. „Холи Ролерс“ ще приключат като отбор по боулинг. — Линк изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Май не ми остава нищо друго, освен да отида в колеж или на някое още по-ужасно място.

— Линк, не говори така.

Ако той отидеше в колеж — дори да беше Държавният колеж в Съмървил — това щеше да означава, че краят на света наистина бе настъпил, независимо колко пъти Итън се опитваше да го предотврати.

Се бе опитвал.

— Може би не съм толкова смел, колкото теб, Лена.

— Разбира се, че си. Оцелял си толкова години у вас, с майка си, нали? — Опитах се да се пошегувам, но той не беше в настроение.

Сякаш говорех на себе си.

— Може би просто трябва да се предам, когато шансовете за победа са лоши — както сега.

— Какви ги дрънкаш? Шансовете ни винаги са били лоши.

— Аз съм този, който винаги се прецаква. Аз съм този, който получава най-ниската оценка и после се проваля дори на поправката през лятното училище.

— Вината не е твоя, Линк. Ти помагаше на Итън да ме спаси.

— Приеми го. Единственото момиче, което някога съм обичал, избра Мрака пред мен.

— Рид те обича. Знаеш го. И като стана дума… — Почти бях забравила защо го повиках тук. Той още не знаеше. — Ти не разбираш. Рид…

— Не искам да говорим за нея. Не е било писано. И преди никога нищо не се получаваше. Трябваше да знам, че няма да излезе нищо от това.

Линк млъкна, защото камбанката на вратата звънна и времето спря — сред вихър от яркорозови пера и лилави нанизи с мъниста. Да не споменавам черната очна линия и молива за устни и всичко друго, което можеше да бъде подчертано и посипано с лъскав прах или изрисувано с всевъзможните цветове на козметичната дъга.

Ридли.