Прелестно изкупление

Едва успях да кажа мислено името й и се хвърлих от мястото си към нея, за да я прегърна. Знаех, че ще дойде — аз я бях открила в убежището на Ейбрахам, но беше различно да я видя тук, в безопасност, да се придвижва между масите в закусвалнята. Почти я съборих от осемсантиметровите й платформи. Никой не умее да ходи на високи токове като братовчедка ми.

Лена…

Тя използва Келтската нишка, докато заравяше лице в рамото ми. Усещах само мириса на лак за коса, душ-гел и захар. Във въздуха около нас хвърчаха бляскави искрици, паднали от неизвестното лъскаво мазило, с което бе покрито тялото й.

Мрак или Светлина, това никога не бе имало значение за нас. Не и за наистина важните неща. Все още бяхме семейство и отново бяхме заедно.

Странно е да сме тук без Итън. Съжалявам, братовчедке.

Знам, Рид.

Тук, в „Дейри Кийн“, сякаш тя най-накрая разбра какво бе станало. Какво бях загубила.

— Добре ли си, хлапе? — отдръпна се Ридли назад и ме погледна в очите.

Поклатих глава, докато очите ми се насълзяваха.

— Не.

— Някой ще ме осветли ли какво става тук? — Линк имаше вид, все едно всеки момент щеше да припадне или да повърне, а може би и двете.

— Опитвах се да ти кажа. Намерихме Ридли, затворена в една от клетките на Ейбрахам.

— Нали знаеш, като паун. — Тя не погледна към него и се зачудих дали е така, защото не иска, или защото още не смее да го направи. — Наистина красив и секси, но паун…

Никога не разбирах какво ставаше между тях. Не мисля, че някой би могъл дори и те самите.

— Хей, Рид… — Линк беше блед, дори за четвърт инкубус. Сякаш някой току-що го бе ощипал по лицето.

Тя му прати въздушна целувка през масата.

— Изглеждаш добре, захарче.

Той запелтечи.

— Ти изглеждаш… изглеждаш… нали знаеш.

— Знам — намигна му Ридли и се обърна пак към мен. — Да се махаме оттук. Мина прекалено много време, не мога да правя това повече.

— Какво да правиш? — успя този път да каже без заекване Линк, въпреки че сега лицето му бе червено като пластмасовата кофа под течащия таван.

Ридли въздъхна и лапна една близалка.

— Ехо, аз съм Сирена, малкия. Лошо момиче. Трябва да съм сред своите.

* * *

— Ейбрахам? Този дърт козел? — поклати глава Ридли.

Кимнах.

— Това е планът.

Поне доколкото имахме нещо, подобно на план.

Въздухът бе мрачен и светлините от тавана в бар „Изгнание“ сякаш го правеха още по-мрачен, вместо да осветяват.

Не винях Ридли, че бе поискала да дойдем тук. Това бе първото място, където бе пожелала да дойдем, когато бе станала Мрак.

Но ако не си от тъмните чародейци, определено не бе най-отпускащото местенце в света. През повечето време трябва да внимаваш да не поглеждаш някого в очите или да не се усмихнеш в погрешната посока.

— И ти смяташ, че ако пратиш на твоя възлюбен „Книгата на луните“, това ще му помогне да ритне камбаната на обратно, така ли?

Линк изръмжа от своя стол. Той бе настоял да дойде с нас, за да ни пази, но му личеше, че мрази този клуб дори повече от мен.

— Внимавай, Рид. Итън не е ритнал камбаната. Просто не е във форма за известно време.

Усмихнах се. Линк можеше да ми казва, че Итън ни е напуснал завинаги, но не търпеше някой друг да го твърди. Това означаваше, че поне за него Ридли вече не беше една от нас. Тя наистина го бе изоставила и наистина бе станала Мрак.

Беше външна.

Линк го усещаше.

— Трябва да отида до тоалетната — поколеба се той, защото не искаше да ме оставя сама. Всички наоколо като че ли си имаха някакъв бодигард до себе си. Моят случайно бе четвърт инкубус със златно сърце.

Ридли изчака, докато той се отдалечи достатъчно и вече не можеше да ни чува.

— Планът ти не струва.

— Не е вярно.

— Ейбрахам няма да замени Джон Брийд за „Книгата на луните“. Джон вече не го интересува, след като Общият ред е възстановен. Прекалено късно е.

— Не можеш да си сигурна.

— Забравяш, че прекарах повече време, отколкото съм искала някога с Ейбрахам през последните месеци. Той беше доста зает. Висеше всеки ден в тази лаборатория на Франкенщайн, като се опитваше да разбере какво се обърка с Джон Брийд.

— Това означава, че ще го иска обратно, значи ще ни даде книгата. А ние искаме точно това.

Ридли въздъхна.

— Чуваш ли се какво говориш? Той не е добър човек. Не искаш да му дадеш Джон в ръцете. Когато Ейбрахам не режеше и не лепеше крила на прилепи, се срещаше тайно с един зловещ плешив тип.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретна? Това не стеснява кръга.

— Не знам… Ангел? Ангело? Нещо, свързано с църква.

Прилоша ми. Чашата в ръката ми се вледени. Ледените частици се полепиха по върховете на пръстите ми.

— Ангелус?

Тя се взе резенче картофче от черната купа на бара и го пъхна в устата си.

— Точно той. Обсъждат някакъв супертаен проект. Така и не чух подробностите. Но този тип ужасно мрази смъртните и си е лика-прилика с Ейбрахам.