Прелестно изкупление

Какво правеше член на Висшия съвет на пазителите с кървав инкубус като Ейбрахам Рейвънуд? След това, което Ангелус се бе опитал да направи на Мариан, знаех, че е чудовище, но мислех, че е някакъв вид фанатичен лунатик. Не някой, който бе готов да заговорничи с Ейбрахам.

И все пак очевидно не за първи път плановете на Ейбрахам и на Съвета на пазителите съвпадаха. Чичо Макон го бе споменал веднъж, точно преди процеса на Мариан.

Поклатих глава, докато обмислях чутото.

— Трябва да кажем на Мариан. След като се сдобием с книгата. Затова, ако нямаш по-добра идея, ще отидем да се срещнем с Ейбрахам и да осъществим размяната. — Изпих каквото бе останало от замръзналата си сода и тръснах рязко чашата на бара.

Тя се разби в ръката ми.

В бара настана пълна тишина и усетих как всички очи се вперват в нас — нечовешки очи, някои златисти, други черни, сякаш самите Тунели се взираха в мен. Извърнах глава от гледката.

Барманът направи гримаса и аз погледнах с периферното си зрение към вратата, очаквайки да видя чичо Макон. Барманът обаче продължаваше да ме зяпа.

— Ама и ти имаш едни очи…

Ридли ме погледна.

— Нейните ли? Едното от тях не върши много работа — каза тя небрежно. — Знаеш как става.

Седяхме на местата си, нервни и притеснени. В клуб като „Изгнание“ не беше много добре да се привлича излишно внимание, не и когато имаш само едно златно око.

Барманът ме гледа още известно време, после кимна и провери часовника си.

— Аха… Знам как става. — Този път той погледна към вратата. Вече вероятно се бе обадил на чичо ми.

Този издайнически плъх.

— Ще имаш нужда от много голяма помощ, братовчедке.

— За какво говориш, Рид?

— Изглежда, че отново ще трябва да спасявам задника ти — избърса небрежно тя счупените стъкълца от бара.

— Как да ме спасяваш?

— Остави това на мен. Ще видиш, че не съм просто едно красиво лице. Е, определено съм и това — усмихна се Ридли, но не беше съвсем убедителна. — Всичко това и едно наистина много красиво лице.

Струваше ми се, че и тя е започнала да говори с недомлъвки. Зачудих се дали изчезването на Итън е започнало да й се отразява, както на нас.

Инстинктите ми бяха точни за едно нещо.

Чичо Макон се появи на вратата като по часовник и бях прибрана у дома, в стаята си, преди да успея да я попитам.

Двайсет и четвърта глава Ръката, която люлее люлката

Ридли ни чакаше зад най-далечната редица крипти, които — съдейки по броя на захвърлените бирени бутилки в храстите, също бяха любимо място на младежите от окръг Гатлин. Не можех да си представя да се мотая тук доброволно. В „Градината на вечния покой“ все още усещах следите от присъствието на Ейбрахам. Нищо не се бе променило от времето, когато той призова Бесовете само седмици преди Осемнайсетата луна. Предупредителни знаци и жълта полицейска лента оформяха лабиринт между изпотрошените мавзолеи, изкоренените дървета и напуканите надгробни плочи в новата част на гробището. Сега Общият ред бе възстановен, тревата вече не гореше и не съхнеше, а скакалците бяха изчезнали. Но другите белези бяха все още тук, стига да знаеш къде да ги търсиш.

Съгласно традиционния ред в Гатлин най-лошите щети бяха вече прикрити под пластове нова пръст, върху която сега стоеше Ридли. Ковчезите бяха отново заровени, а гробовете затрупани. Не бях изненадана. Не можеше да се очаква добрите граждани на Гатлин да оставят прекалено дълго навън скелетите.

Рид разви поредната черешова близалка и я размаха драматично.

— Готов е. Метнах въдицата, пуснах стръвта и той я налапа — усмихна се тя на Линк. — Също като теб, захарче.

— Нали знаеш какво казват: „Присмял се хърбел на щърбел“ — не й остана длъжен той.

— Знаеш, че ухая на глазура на торта. Защо не дойдеш и ще ти покажа колко съм сладка? — размаха тя дългите си розови нокти като хищна птица.

Линк отиде до Джон, който се бе облегнал на един плачещ ангел, разцепен точно по средата.

— Казвам това, което виждам, маце. И те надушвам добре и оттук.

Цял ден Линк си подхвърляше с Ридли повече от закачки, типични за четвърт инкубус. Сега, след като вече бе приел факта, че тя се е върнала, сякаш живееше само за да си разменят обиди с нея. Ридли му обърна гръб, ядосана, че той й бе върнал тъпкано заяждането.

— Трябваше само да се върна за малко в Ню Орлиънс и накарах Ейбрахам да яде от ръката ми.

Трудно ми беше да си го представя, а и Джон явно не се върза на думите й.

— Очакваш да повярваме, че си омагьосала Ейбрахам с твоите близалки? Ти и някоя сладкарска верига, така ли?

Ридли се нацупи.

— Разбира се, че не. Но трябваше да измисля нещо. Затова се запитах кой е толкова глупав, че да прави каквото кажа и да ми играе по свирката? — Тя прати въздушна целувка на Линк. — Нашият малък Линкубус, естествено.

Челюстта на Линк се стегна.

— Говориш пълни глупости.