Прелестно изкупление

— Трябваше само да кажа на Ейбрахам, че съм използвала Линк и чувствата му към мен, за да се внедря в глупавия ви малък кръг и да науча още по-глупавия ви малък план. После му се оплаках, задето ме бе държал като домашен любимец в клетка. Разбира се, казах му, че не го виня. Кой не би искал да съм до него постоянно?

— Това въпрос ли е? Защото с радост ще ти отговоря — сопна й се Линк.

— И той не се ядоса, че си избягала от златната си клетка? — попита Джон.

Ридли отговори леко нервно, явно се бе засегнала.

— Ейбрахам знаеше, че не бих стояла вътре, ако намеря начин да се измъкна. Аз съм Сирена, не ми е в природата да бъда покорявана. Казах му, че съм използвала силата си за убеждение върху момчето му за поръчки и съм го убедила да ме пусне. Не свърши добре. Ейбрахам просто взе по-голяма клетка за него.

— Какво друго му каза?

Исках да разбера дали имахме някакъв шанс да получим книгата. Въртях гердана с талисманите си на пръста си, опитвайки се да не мисля за спомените, свързани с тях.

— Казах му, че по-скоро ще заложа на него, отколкото на вас, пичове. — Ридли се усмихна сладко на Линк. — Нали знаеш колко обичам победителите? Естествено, Ейбрахам повярва на всяка моя дума. И защо не? Аз съм толкова убедителна.

Линк изглеждаше така, сякаш щеше да я метне до другия край на гробището.

— И Ейбрахам ще бъде там? Днес? — Джон все още не й вярваше.

— Ще бъде. От плът и кръв. Разбира се, използвам тези термини доста свободно — сви рамене Ридли. — Мнооого свободно.

— И той се съгласи да ме размени за „Книгата на луните“? — попита пак Джон.

Ридли въздъхна и се облегна на стената на криптата.

— Е, технически беше нещо по-скоро като „Щом са толкова глупави да повярват, че ще замениш Джон за книгата, нека се възползваме, но, разбира се, ти няма да го направиш“. И после май се разсмяхме. И после май пихме и имаше заклинания. Всичко ми е като в мъгла.

Линк скръсти ръце на гърдите си.

— Работата е там, Рид, че няма как да знаем дали не си казала същото нещо и на него? Душата ти е тъмна като въглен. Откъде да знаем… — застана закрилнически пред мен — на чия страна си всъщност?

— Тя е моя братовчедка, Линк — казах аз, но въпреки това не бях сигурна в отговора. Ридли отново бе тъмен чародеец. Последния път, когато предложи да ми помогне, се озовах в капан, и тя ме отведе право при майка ми и Седемнайсетата ми луна.

Но също така знаех и че ме обича. Поне доколкото един тъмен чародеец може да обича. Поне доколкото Ридли можеше да обича някой друг освен себе си.

Ридли се наведе към Линк.

— Добър въпрос, захарче. Жалко само, че нямам никакво намерение да му отговарям.

— Предполагам, че в някои от близките дни сам ще разбера отговора — намръщи се Линк, а аз се усмихнах.

— Нека ти подскажа малко — обади се Рид. — Този ден няма да е днес.

И сред вихър от искрящ блясък и мирис на бонбони Сирената, която той обичаше и мразеше до полуда, изчезна.

* * *

Смрачаваше се, когато оставихме Лив и чичо Макон в кабинета, заровени във всяка чародейска книга, в която бяха успели да намерят нещо написано за Блудниците и историята на „Рейвънуд“. Лив бе убедена, че Итън се опитва да се свърже с нас, и бе твърдо решена да открие начин, за да общуваме и ние с него.

Всеки път, когато слизах долу, тя си записваше някакви бележки или настройваше смахнатата си джаджа, с която измерваше нивото на свръхестествените честоти. Мисля, че отчаяно се опитваше да намери решение, което да не включва размяната на Джон за „Книгата на луните“. Не я винях.

Чичо Макон също го искаше, макар да не го признаваше. Преглеждаше всеки дневник и всеки албум с изрезки, които можеше да намери за идеи за други места, където Ейбрахам можеше да е скрил книгата.

Затова не можех да му кажа какво правехме. Вече знаехме как се отнасяше Лив към идеята за размяната на Джон с „Книгата на луните“. А и чичо Макон нямаше да се довери на Ридли.

Казах му, че искам да посетя гроба на Итън, а Джон е пожелал да дойде с мен. Линк ни чакаше на гробището.

Небето вече бе тъмно и едва различавах някакъв гарван, който се рееше в небето над нас и грачеше, докато вървяхме към най-старата част на „Градината на вечния покой“. Потръпнах. Този гарван сигурно беше някакво знамение, но нямаше как да знаем дали е за добро, или за лошо. Или всичко щеше да се развие добре и на края на деня щяхме да имаме „Книгата на луните“ и шанс да си върна Итън, или щяхме да се провалим и да загубим и Джон.

Джон Брийд не бе любовта на живота ми, но бе любовта на нечий друг живот. Двамата бяхме прекарали няколко мрачни месеца заедно, когато той и Ридли сякаш бяха единствените хора, с които можех да говоря. Той вече не бе същото момче. Беше се променил и определено не заслужаваше да се върне към живота си с Ейбрахам. Не пожелавах това на никого.

В какво се бях превърнала?

„сделки с живот

който не е мой

тази сделка е нещастие

с прекалено

висока цена“

Джон не ме поглеждаше. Дори Линк гледаше само напред, в пътя пред нас. Имах чувството, че са разочаровани от мен, задето съм такава егоистка.