Прелестно изкупление

— Но тя е в Барбадос с леля Дел и всички останали чак до другата седмица, така че това едва ли ще е проблем.

— Ами ако все пак ти кажа „не“?

В този момент се предадох. Беше ми трудно да се ядосвам дълго на чичо Макон. Направо невъзможно. Като знаех колко много го обичах, разбирах напълно колко трудно му бе на Итън да живее без майка си. Лила Евърс Уейт. Колко пъти вече нейният живот се бе пресичал с моя?

„обичаме това, което обичаме, и този

обичаме този, когото обичаме, и защо

обичаме, защото обичаме, и откриваме

паднала връзка на обувка, заплетена и увъртяна

между пръстите на непознати“

Не исках да мисля за това, но се надявах да е истина.

Надявах се, че където и да бе Итън, той беше с майка си сега.

Поне това му дай.

С Джон потеглихме рано сутринта. Трябваше да тръгнем рано, защото ни чакаше дълъг път — Тунелите, а не пренасяне по инкубуския начин, пътуването през пространството, въпреки че ако зависеше от Джон, той щеше да ни пренесе там с едно мигване на окото.

Не ми пукаше. Нямаше да му го позволя. Не исках да ми припомня за предишните пъти, когато Джон ме бе пренасял — до Сарафина.

Така че щяхме да го направим по моя начин. Метнах едно заклинание Resonantio на цигулката си и я пратих в ъгъла да се упражнява, докато ме нямаше. В някакъв момент щеше да се изтощи и да спре, но щеше да ми осигури достатъчно време.

Не казах на чичо си, че тръгвам. Той все още спеше през по-голямата част от деня, както преди — в това отношение старите навици си бяха същите. Предполагах, че имам шест часа, преди да забележи отсъствието ми, т.е. шест часа, преди да тръгне след мен.

През последната година бях осъзнала едно — че за някои неща никой не може да ти даде разрешение. Но това не означава, че не можеш или не трябва да ги правиш — особено когато става дума за важните неща като спасяването на света или пътуването до свръхестествен шев между реалностите, или връщането на гаджето ти обратно от смъртта.

Понякога трябва да вземеш нещата в свои ръце. Родителите — или чичовците, които са най-близкото, което имаш до тях — не могат да се справят с това. Защото никой уважаващ себе си родител няма да отстъпи назад и да каже: „Разбира се, рискувай живота си. Спасението на света е заложено на карта“.

Как биха могли да сторят подобно нещо?

„Да се прибереш за вечеря. Надявам се да не умреш.“

Не могат да го кажат. Не ги винете. Но това не означава, че не трябва да тръгнеш.

Аз поне трябваше, независимо какво казваше чичо Макон. Това си повтарях, докато с Джон потегляхме към Тунелите, далече под „Рейвънуд“. Където в мрака можеше да бъде всяко време на денонощието или на годината, всеки век, навсякъде по света.

Тунелите не бяха страшни. Не беше проблем и че щях да бъда известно време сама с Джон — нещо, което не бях правила, откакто той ме бе подмамил и довел до Голямата бариера за моята Седемнайсета луна.

Истината беше, че чичо Макон бе прав.

Повече се боях от тайната врата пред себе си и от това, което щях да открия отвъд нея, от другата страна. Древната тайна врата, която хвърляше лека светлина върху каменните стъпала в чародейския тунел, където чакахме в момента. Онази, която водеше към Ню Орлиънс. Мястото, където на практика Ама бе сключила договор с най-черната магия във вселената.

Потръпнах.

Джон ме погледна с любопитство и наклони глава.

— Защо спря?

— Просто така.

— Боиш ли се, Лена?

— Не. Защо да се боя? Това е просто един град.

Опитах се да отклоня мислите си от черните бокори и от всякакви вуду магии. Само защото Итън бе последвал Ама тук в труден период и се бе натъкнал на това, на което се бе натъкнал, не означаваше, че и аз щях да се сблъскам със същия мрак. Вероятно поне не със същия бокор.

Нали?

— Ако смяташ, че Ню Орлиънс е просто град, значи те очакват големи изненади. — Гласът на Джон бе тих и едва виждах лицето му в тъмнината на тунела. Звучеше плашещо.

— За какво говориш?

— Това е най-могъщият чародейски град в страната, най-великото съсредоточие на светла и тъмна сила в новото време. Място, където всичко може да се случи, по всяко време на денонощието.

— Особено в един стогодишен бар, където се мотаят двестагодишни свръхестествени същества?

Честно, колко страшно можеше да бъде? Поне така се опитвах да се убедя сама.

Той сви рамене.

— Е, все отнякъде трябва да започнем. Като познавам Ейбрахам, няма да е толкова лесно да го открием, колкото си мислим.

Тръгнахме нагоре по стъпалата и към ярката слънчева светлина, която щеше да ни отведе до „Тъмната страна на Луната“.

* * *