Прелестно изкупление

— Готов съм — надигна се Джон, сякаш бе решен на момента да се запише в армията.

— Джон! — Лив бе бясна.

Макон му махна с ръка да си седне на мястото.

— Помисли пак. Ако Ейбрахам те вземе, няма голяма вероятност да те върнем отново, не и в скоро време. А колкото и да искам Итън да се прибере… — Чичо Макон ме погледна изпитателно, преди да продължи. — … не съм сигурен, че размяната на един живот с друг си струва риска, който Ейбрахам представлява за всички нас.

Лив застана пред Джон, сякаш искаше да го защити от всички в стаята и от всичко в света.

— Не му е нужно време, за да мисли. Това е ужасна идея. Абсолютно лоша идея. Най-лошата от всички в историята на идеите.

Тя беше бледа и трепереше, но когато видя, че я гледам, млъкна.

Знаеше какво си мислех в момента.

Не ставаше дума за това Джон да скочи от водната кула на Съмървил. И не беше най-ужасният план. Затворих очи.

„пада, но не лети

една изгубена кална обувка

като изгубените светове

между мен и теб“

— Ще го направя — каза Джон. — И на мен не ми харесва, но така трябва да стане.

Всичко ми звучеше прекалено познато. Отворих очи и видях Лив, застинала на място като мъртвец. Когато сълзите започнаха да се стичат по лицето й, усетих, че ще повърна.

— Не — чух се да казвам, макар да не осъзнавах, че го правех. — Чичо е прав. Няма да ти причиня това, Джон, на никого от вас. — Видях как цветът се връща на бузите на Лив и тя се отпусна в стола до Джон. — Това е най-най-крайната ни мярка, последният ни шанс. Първо ще опитаме друго.

— Дано да имаш идея какво да бъде това друго, Лена, защото мисля, че сме стигнали точно до земята на последните шансове — каза със сериозен глас Джон.

Беше твърдо решен да направи каквото бе нужно и го обичах заради това. Но поклатих глава.

— Знам. Какво ще кажете за идеята на Линк?

— Какво? — Лив изглеждаше объркана.

— Моята какво? — почеса се смутено по главата и самият Линк.

— Да открием път до адската дупка, където Ейбрахам се крие през последните двеста години.

— И да го помолим любезно да ни даде книгата? — попита с лукаво изражение Линк. Джон имаше вид, сякаш щеше да получи инфаркт.

— Не, да я откраднем, много любезно.

Макон изглеждаше заинтересуван.

— Това предполага, че трябва да открием първо дома на дядо ми. Зловещата тъмна сила, с която се е обвил, изисква изключително таен живот, опасявам се. Никак няма да е лесно да го намерим. Той се придържа основно към света на Тунелите.

Погледнах го решително.

— Е, както каза веднъж най-умният човек, когото познавам, това е проблем, не невъзможен фактор.

Чичо ми се усмихна. Джон поклати глава.

— Не ме гледайте. Не знам къде живее този тип, бях хлапе. Помня само стаи без прозорци.

— Идеално — изстреля Линк. — Не може да има много такива наоколо.

Лив сложи ръката си на рамото на Джон. Той трепна леко.

— Съжалявам. Детството ми е един голям черен облак. Положих големи усилия да блокирам спомените си.

Чичо ми кимна и стана на крака.

— Много добре. Тогава предлагам да започнете не от най-умните хора, а от най-старите хора. Те може би ще имат някоя и друга идея къде бихте могли да намерите Ейбрахам Рейвънуд.

— Най-старите хора? Имаш предвид Сестрите? Смяташ ли, че помнят Ейбрахам?

Стомахът ми се сви. Не беше точно от страх, а защото си представих разговора с тях — обикновено не разбирах и половината неща, които казваха, и то когато не говореха налудничаво.

— Дори да не го помнят, има вероятност да се сетят за нещо, което би ни свършило работа. Те са най-близкото, което можем да определим като негови съвременници, макар да не са такива на практика.

Лив кимна.

— Струва си да опитаме.

Изправих се.

— Само разговор, Лена — предупреди ме чичо Макон. — Не се втурвай с главата напред. Няма да предприемаш някакви разузнавателни мисии, без да си се консултирала с мен. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърнах аз, защото си знаех, че с него не може да се говори за нещо, което включва опасност и мен. Беше такъв, откакто Итън…

Откакто Итън.

— Идвам с теб за подкрепа — каза Линк и се надигна от пода на кабинета. Линк, който не можеше да събере две двуцифрени числа, винаги усещаше кога с чичо ми сме на път да се скараме. Ухили се. — Мога да превеждам от „сестринския“ език.

* * *

Сестрите вече ми бяха толкова близки, сякаш бяхме едно семейство. Те бяха ексцентрични, меко казано, но и най-добрият пример за живата история на Гатлин. Понякога местните ги наричат точно така.

Когато с Линк стигнахме до верандата на къщата на Уейт, чухме „живата история на Гатлин“ да си крещят една на друга. Чуваше се чак отвън на улицата, през мрежестата врата.

— Не хвърляш на боклука напълно здрава посуда. Туй си е жив срам.

— Мърси Лин. Това са пластмасови лъжици. Направени са да се хвърлят — успокояваше я Телма, търпелива, както винаги. Сигурно беше светица. Ама го казваше винаги когато Телма разрешаваше спор на Сестрите.

— Само щот’ някои хора смятат, че са английската кралица, туй не означава, че имат корона на главата си — отвърна леля Мърси.