Преследвачът

Слънчевият лъч чертаеше причудливи шарки по грубо издяланите греди в просторната кухня на Абът Манър, където работех като надзирател. Въздъхнах със задоволство, докато се взирах през дебелите стъкла на прозорците към тучните зелени поля, заобикалящи къщата. Въпреки усърдните грижи на госпожа Дъкуърт, преданата икономка на имението Абът, виждах миниатюрни цветни прашинки да танцуват сред ярките лъчи. Уютната, удобна обстановка ми напомняше за имението Веритас, където цветният прашец от магнолиевите дървета нахлуваше през отворените прозорци и покриваше цялата стая с фин слой прах.

— Би ли ми подал ножа, Стефан? — попита Дейзи, една от младите прислужници, като примигна кокетно с дългите си мигли към мен. Дейзи беше местно момиче, което госпожа Дъкуърт наемаше понякога да помага през деня в кухнята. Нисичко момиче с къдрава кестенява коса и вирнато носле, обсипано с лунички, тя ми напомняше за Амилия Хок, една от приятелките ми от моето детство в Мистик Фолс. Навярно сега Амилия има деца на възрастта на Дейзи, осъзнах аз.

— О, разбира се, скъпа Дейзи — отвърнах с подчертан южняшки акцент, като се поклоних дълбоко пред момичето. Дейзи винаги ме дразнеше колко по американски съм говорел, а аз се забавлявах с безгрижните ни словесни престрелки. Тя бяха невинни и игриви — едно напомняне, че думите невинаги носят скрит подтекст.

Извадих ножа от чекмеджето и й го подадох. Дейзи избра една краставица от голямата дървена купа, остави я върху масата и прехапа съсредоточено устни.

— Оу! — изписка миг по-късно, дръпна рязко пръст от краставицата и ръката й се стрелна към устните й. Извърна се към мен с окървавена ръка.

Усетих как кучешките ми зъби се издължават под венците. Преглътнах и отстъпих, опитвайки се да спра трансформацията, докато още имах възможност.

— Стефан, помогни ми! — извика Дейзи умолително.

Олюлях се назад, когато мирисът на кръв нахлу в ноздрите ми и се просмука в мозъка ми. Представих си сладкия вкус на течността върху езика ми.

Грабнах една кърпа и я тикнах към прислужницата. Стиснах здраво очи, но така металният мирис на кръвта стана още по-силен.

— Ето! — избъбрих грубо и наслуки залюлях кърпата към нея. Но тя не я пое и аз отворих едното си око, сетне другото. Дейзи стоеше там с протегнати ръце, ала нещо в нея бе различно. Примигнах отново. Не ми се привиждаше. Провисналата й кафеникава коса се бе превърнала в блестящ водопад от огненочервени къдрици, белите й кръгли бузи бяха хлътнали, оформяйки остро лице с високи скули, чието вирнато носле бе осеяно с лунички.

Някак си Дейзи бе изчезнала и една нова фигура се бе появила на нейно място.

— Кали? — изграчих, като се опрях в дървената маса, за да не падна. Кали Галахър — пламенна, непокорна, безумно лоялна, загинала от ръката на Деймън — стоеше право пред мен. Мислите ми се завъртяха в бясна вихрушка. Ами ако не бе умряла наистина? Би ли могла по някакъв начин да е избягала в Англия и да е започнала наново живота си? Знаех, че в това няма смисъл, но ето че сега тя стоеше пред мен, прекрасна както винаги.

— Стефан… — прошепна и наклони лице към мен.

— Кали! — усмихнах й се и кучешките ми зъби се прибраха. Усетих забързан ритъм в гърдите си, сянка от човешките емоции, които Кали ми бе помогнала да си спомня. Пристъпих към нея, ръката ми докосна рамото й, вдъхнах уханието й на свежи ябълки и прясно окосено сено. Но когато примигнах отново за да я видя по-добре, всичко в нея се промени. Устните й бяха разтворени прекалено широко, зъбите й бяха твърде бели, а очите — кървясали. Въздухът се изпълни с ухание на джинджифил и лимон.

Примигнах ужасено. Страхът смрази кръвта във вените ми. Възможно ли бе…

Беше Катрин. Катрин. Първата жена, в която вярвах, че съм влюбен. Вампирката, която открадна сърцето ми с едничката цел да открадне душата ми.

— Остави ме! — изкрещях дрезгаво и толкова бързо се отдръпнах назад, че кракът ми се закачи в този на масата. Стегнах се. Знаех, че трябва да се махна по-далеч от нея. Тя беше дявол. Тя ме бе унищожила. И въпреки всичко изглеждаше толкова красива. Дяволито изражение танцуваше върху лицето й.

— Е, здравей, Стефан — изрече тя с нежния си, мелодичен глас, докато приближаваше към мен. — Изплаших ли те? Изглеждаш, сякаш си видял призрак!

— Ти си мъртва — изломотих, все още неспособен да повярвам, че стои пред мен.

Тя се засмя, звук топъл и обгръщащ като уиски в студена зимна нощ.

— Не съм ли била винаги? Радвам се да те видя. Изглеждаш добре. Макар че може би си малко твърде блед — додаде укорително.

— Как се озова тук? — попитах накрая. Тялото й бе изгорено, погребано в църквата във Вирджиния отвъд океана. При все това, не можеше да се отрече, че тя стоеше на не повече от два метра от мен в кухнята на семейство Абът.

— Трябваше да те видя — пророни Катрин и прехапа долната си устна с идеално белите си зъби. — Ужасно съжалявам, Стефан. Чувствам, че помежду ни останаха толкова недоразбрани и недоизречени неща. Никога не ти обясних истински себе си или моята истинска природа. Мислиш ли, че ще можеш някога да ми простиш?