Преследвачът

Улових се, че кимам, въпреки омразата ми заради това, което ми бе сторила. Знаех, че трябва да избягам, ала не можех да откъсна поглед от огромните очи на Катрин. Не бях под въздействие на внушението. Беше по-лошо. Бях движен от любов. Протегнах се неуверено и пръстите ми се плъзнаха леко по кожата й. Беше гладка и аз тутакси изпитах непреодолимото желание да я докосвам отново и отново.

— Сладкият ми Стефан — изгука Катрин, като се наведе към мен. Устните й, нежни като листенца на цвете, докоснаха бузата ми. Желанието ми, потискано двайсет години, се отприщи. Не ми пукаше за миналото. Не ми пукаше какво бе направила с мен и брат ми. Желаех я. Устните ми откриха жадно нейните и я целунах. От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка на щастие и задоволство.

Тя се отдръпна, а аз вдигнах поглед към лицето й. Очите й бяха изпъкнали, а острите кучешки зъби блестяха на слънчевата светлина.

— Катрин! — ахнах. Но не можех да избягам. Леденостудените й ръце вече обвиваха врата ми, привличайки ме към нея и тогава усетих остра болка да пронизва гърлото ми. Опитах се да побягна, но болката се разпространи, обхвана цялото ми тяло, докато достигна глъбините на душата ми…

Всичко около мен потъна в мрак.

И тогава чух остро и настоятелно чукане.

— Катрин? — Заопипвах слепешком наоколо, когато осъзнах, че целият съм плувнал в пот. Примигнах. Над главата ми беше наклоненият покрив на сламената ми колиба. Слънчевите лъчи струяха през пролуките на тавана.

Измъкнах се от леглото и нахлузих панталоните и ризата.

— Влезте! — извиках.

Вратата се отвори и госпожа Дъкуърт нахлу шумно. Върху кръглото й, зачервено лице бе изписана искрена загриженост.

— Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм. Просто лош сън — промърморих, като пристъпвах смутено от крак на крак. Дали беше само сън? От години не се бях сещал за нея, но в съня ми Катрин беше толкова реална, толкова жива.

— По-скоро си имал кошмар — заяви убедено госпожа Дъкуърт, като скръсти ръце пред внушителния си бюст. — Чух те да крещиш през вратата. И дяволски ме изплаши, насмалко да реша, че си бил нападнат от някоя от онези горски лисици. Госпожа Медлок от фермата на Еванс каза, че онзи ден една от тази напаст докопала пилетата им. При това посред бял ден!

— Кошмар… — повторих, като се подпрях на дървения стълб на леглото. Слънцето тъкмо бе започнало да залязва зад хоризонта и гората, която се виждаше през прозореца, бе окъпана в кехлибарена светлина.

— Да — повтори госпожа Дъкуърт търпеливо. Върху роклята си на сини и бели карета бе завързала бяла колосана престилка, а посивялата й коса бе опъната отзад на тила в стегнат кок. От двайсет години беше прислужница в имението и с майчинска загриженост ръководеше всичко, което ставаше в къщата. Джордж Абът винаги се шегуваше, че тя, а не той, е истинският господар. Видът й ме успокои, напомни ми, че случилото се е само в главата ми, че тук съм в безопасност. — Само се надявам да не те е чула господарката. Не би искал тя да си помисли, че си обладан.

— Не и аз — троснах се нетърпеливо, грабнах завивките и отново ги хвърлих върху леглото. Не ми харесваха простодушните намеци на икономката, а и ме дразнеше това, че никога не можеше да изрече едно правилно граматически изречение. — Имаш предвид, че колибата е обладана, което не е вярно — додадох припряно.

— Не, имах предвид теб — настоя госпожа Дъкуърт. — Трябва да има нещо, което те тормози. Не ти дава покой.

Сведох поглед към грубите, неравни дъски на пода. Вярно беше. Въпреки че бях избягал от родината си, виденията от миналото продължаваха да ме преследват. Понякога, когато сънувах двама ни с Деймън като деца, как препускаме с конете през горите на Вирджиния, сюрреалистичните откъслеци бяха приятни. Друг път ми напомняха, че въпреки че ми бе отредено да живея вечно на земята, част от душата ми винаги ще бъде в ада.

— Няма значение — рече госпожа Дъкуърт и плесна живо с ръце. — Дойдох, за да те извикам за неделната вечеря. Момчетата не спират да питат за теб — додаде жената и лицето й се озари от нежна усмивка, както винаги когато говореше за Люк и Оливър, двете малки момчета на Абът.

— Разбира се — кимнах. Обичах неделните вечери; Те бяха непринудени и шумни, придружени с вкусна храна и незлобливи препирни между Люк и Оливър. Баща им, Джордж, подхвърляше на коленете си четиригодишната Ема, докато майка им Гъртруд съзерцаваше с горда усмивка потомството си. А аз седях в далечния край на масата, благодарен за това, че бях част от пасторалната картина. Те бяха просто едно нормално семейство, което се наслаждаваше на типичната неделна вечер. И за мен нямаше нищо — нито великолепните имения в Сан Франциско, нито пищните приеми с блестящи сребърни прибори и искрящо шампанско — което би могло да се сравни с това преживяване.