Преследвачът

Пристигнах в Абът Манър миналата есен само с ризата на гърба си и една кобила, която спечелих на карти в един пристанищен бар в покрайнините на Саутхамптън. Тя беше черна красавица, която ми напомняше за Мезаноте, моят кон от детството ми във Вирджиния. Кръстих я Сегрето, думата означаваше „тайна“ на италиански, и двамата бродихме около месец из английската провинция, преди да пристигнем в Айвънхоу, град на около осемдесет километра от Лондон. Докато търсех някой, който да купи Сегрето, ме насочиха към Джордж Абът. След като изслуша моята внимателно съчинена тъжна история, той ми предложи едновременно справедлива цена за коня и работа като надзирател в имението му.

— По-добре побързай — прекъсна спомените ми госпожа Дъкуърт. Излезе от колибата ми и затвори шумно вратата.

Погледнах набързо отражението си в малкото огледало, което висеше над скромния ми сандък с чекмеджета. Пригладих кестенявата си коса и прокарах език по венците. Кучешките ми зъби вече се появяваха рядко, поне не и докато бях буден. Дори започнах да ловя плячката си с лък и стрела, а след това изстисквах кръвта в чаша и я изпивах, докато си почивах край огъня. Припомних си как приятелката ми Лекси се опитваше да ме накара да пия чай от козя кръв в дните ми като млад вампир, когато създадох истински хаос в Ню Орлиънс. Тогава не желаех да вкуся подобна напитка, смятайки козята кръв за оскърбление към вкуса на истинската кръв — плътен, сладък, човешки.

Ако можеше само да ме види сега, помислих си тъжно. Понякога ми се щеше тя да е тук, особено през дългите тъмни нощи. Би било хубаво да имам някой, с когото да поговоря, а Лекси ми беше истинска приятелка. Но двамата се разделихме, когато наближихме Британия. Тя реши да отиде на континента, а аз избрах да остана и да видя какво може да ми предложи тази страна. И за двамата беше добре. Въпреки че се разделихме приятелски, виждах, че понякога тя се дразнеше от склонността ми към меланхолия. Не я обвинявах. Аз самият се дразнех от себе си, искаше ми се просто да продължа напред. Исках да мога да флиртувам с Дейзи, без да се страхувам, че кучешките ми зъби ще се появят. Да обсъждам с Джордж предишния си живот в Америка, без да се притеснявам, че бих могъл да се изпусна, че съм бил свидетел на Гражданската война. Но най-много от всичко исках да изтрия Деймън от съзнанието си. Чувствах, че да бъда самият себе си, да разчитам единствено на собствените си способности, е това, от което се нуждаех, за да продължа напред. Докато един кошмар не ме запрати обратно в бездната на нещастието и отчаянието.

Но само ако го позволя. Научих се, че спомените са точно това — спомени. Те не притежават силата да ме наранят, освен ако не им позволя. Научих се, че мога да вярвам на хората. А късно през нощта, с тяло, стоплено от кръвта на някой язовец, заслушан в горските звуци, се чувствах почти щастлив.

В живота ми имаше малко вълнение и приключения. Това, което имаше в изобилие — и за което бях благодарен — беше ежедневието. Работата ми не се отличаваше от това, което правех през младостта си във Вирджиния, когато баща ми ме подготвяше един ден да поема ръководството на имението Веритас. Купувах добитък, надзиравах конете и ремонтирах всичко, което се нуждаеше от поправка. Знаех, че Джордж е доволен от работата ми и дори утре предстоеше да заминем за Лондон, за да обсъдим финансовото състояние на фермата, което беше истински знак, че ми вярва. Всъщност изглежда цялото семейство Абът ме харесваше и аз с изненада установих, че чувствата ни са взаимни. Знаех, че след няколко години щеше да се наложи да се преместя, след като те неминуемо щяха да забележат, че не остарявам като тях. Но дотогава можех да се радвам на спокойния си живот, който ми бе отреден засега.

Извадих бързо сакото от мериносова вълна, една от многото дрехи, които Джордж ми бе дал през няколкото кратки месеца, откакто бях в Абът Манър. Наистина той доста често обичаше да казва, че ме възприема като свой син — сантименталност, която едновременно ме топлеше и развеселяваше. Само ако знаеше, че всъщност той е с няколко години по-млад от мен. Този достоен мъж възприемаше много сериозно бащинските си грижи и задължения и макар че никога не би могъл да замени истинския ми баща, жестът му искрено ме трогваше и го приемах с радост и благодарност.

Без да си давам труд да залоствам вратата на колибата си, поех нагоре по хълма към къщата, като си подсвирквах някаква мелодия. Чак като стигнах до припева, осъзнах коя е — „Боже, спаси Юга“, една от любимите на Деймън.

Намръщих се, стиснах устни и взех на бегом стъпалата до задната порта на имението. След двайсет години всеки спомен за Деймън беше рязък и ненадеен като тътен на гръмотевица в сух и горещ летен ден. Все още си го спомнях — мрачните му сини очи, кривата му усмивка, саркастичната му интонация с лек южняшки акцент — така ярко, все едно съм го видял преди десет минути. Къде ли бе той сега?