Преследвана

— Всичко е наред, красавице — повтори той, придърпа я в скута си и я притисна нежно в прегръдката си. Продължи да й говори нежно на ухо, но аз престанах да слушам, защото сега цялото ми внимание бе погълнато от малките пухкави същества, които можеха да се видят навсякъде из стаята.

Изглежда, не само аз ги бях забелязала, защото след миг чух Деймиън да възкликва:

— Камерън, ето къде си била, миличката ми! Толкова се безпокоях за теб! — Седна на пода и започна да гали оранжевата си котка.

— Велзевул, къде беше, по дяволите? — чух Шоуни да гълчи злобното сиво мустакато създание, което бе избрало да бъде собственост и на двете близначки едновременно.

— Мислехме си, че правиш компания на Злодеида. А, ето я и нея! — плесна с ръце Ерин.

— Чакайте малко — казах, като видях свилата се на кълбо върху леглото ми Нала. Огледах се из стаята и преброих всичките осем — осем! — котки. — Какво става с тези котки?

— Точно затова съм тук — каза Афродита и въздъхна лекичко, като се сгуши в Дарий. — Злодеида се държеше много странно. Непрекъснато влизаше и излизаше през котешката вратичка и издаваше странни скимтящи звуци. — Тя спря за миг и изпрати въздушна целувка към гадната бяла мухоморка, която се преструваше на нейна котка. — Накрая не издържах и тръгнах след нея. И тя ме доведе в стаята ти. Влязох и намерих останалите котки тук. После чух гласовете ви в коридора. — Тя прониза близначките с красивите си сини очи. — Чух всичко, което казахте, и не си мислете, че няма да сритам двойния ви задник само защото съм човек.

— Но какво правят тези котки тук? — побързах да се намеся, преди близначките да заформят една мини война между човек и бъдещи вампири.

— Ела тук, Нефертити! — извика Дарий и една пъстра лъскава котка скочи на леглото и започна да се гали в него.

— Тук са, защото са наши котки — каза Деймиън и продължи да гали Камерън. — Помниш ли какво стана вчера, когато избягахме оттук? Всички ни чакаха при оградата на училището.

Вдигна поглед към мен и попита с надежда:

— Е, тръгваме ли?

— Всеки момент — казах аз, все още загледана в котките. — Я чакайте малко. Нашите котки са тук, но какъв е този огромен сив котарак, ей там, и онова бежово мъниче, дето се притиска в него?

— Големият е мейн-куунът на Дракона — обясни Деймиън. — Казва се Сенкогрив.

Преподавателят, когото всички наричахме Дракона, е нашият професор по фехтовка, истински виртуоз в своята дисциплина. Деймиън беше един от най-добрите фехтовачи, затова не беше чудно, че познава котката на учителя си.

— А другата мисля, че е Гуинивиър, котката на професор Анастасия — каза Ерин.

— Абсолютно си права, сестра ми — припя като ехо Шоуни. — Тя винаги се мотае около нас в часовете по магии и ритуали.

— Ами онази там? — Посочих една странно позната сиамка, чиято козина преливаше от сребристобяло към лунно с нежни по-тъмни петна по ушите и муцунката. Изведнъж се сетих откъде я познавам и отговорих сама на въпроса си. — Тази е на професор Ленобия. Не й знам името, но съм я виждала с нея около конюшните.

— Чакай да изясним нещата: нашите котки плюс котките на Дракона, неговата съпруга и професор Ленобия изведнъж решават да се съберат в стаята на Зоуи — замисли се Дарий.

— Защо са тук? — попита Ерин вместо всички нас.

Отговорих на въпроса й с въпрос.

— Днес виждали ли сте други котки? Имам предвид, докато сте били в час или на обяд, или тук, в общежитието видяхте ли наоколо да се мотаят и други котки?

— Не — отговориха близначките в хор.

— И аз не съм — отвърна и Деймиън.

— Нито една — обади се Афродита.

— Докато двамата с теб се придвижвахме от лечебницата към общежитието, ти ми каза, че не виждаш наоколо котки — напомни ми Дарий. — И си помислих, че това е лош знак — казах аз.

— И все още го мисля.

— Защо ще изчезват всички котки, като изключим тези? — попита Деймиън.

— Котките мразят човекоптиците — опитах се да обясня нещата. — Нала направо пощурява, когато някоя от тях се появи.

— Не, тук има нещо друго — поклати глава Афродита. — Ако беше само за това, че мразят гарваните, щяха всички да се скрият. Но тук виждаме отбрана група.

— Може би си права — съгласи се Дарий. — Може в тези котки да има нещо специално.

— Мразя да се държа като кучка — или пък не мразя… но може ли да забравим за момент за проклетите котки? Искам да знам кой обезобрази лицето на моето момче.

— Калона — отвърнах аз, понеже Дарий беше прекалено зает да раздава усмивки заради присъдената му от Афродита титла моето момче, за да отговори.

— Ето, от това ме беше страх — въздъхна Деймиън. — Как се случи?

— Дарий нападна Рефаим и това ядоса Калона. Не позволи на Старк да го прониже със стрелата си, но му остави тази рана като спомен от атаката върху любимия му син.

— Този шибан Старк! — развълнува се Шоуни.

— Пълен идиот! Той и онези гадни птичечовеци правят каквото си поискат — каза Ерин.

— И никой не си мърда пръста да ги спре — довърши Шоуни.

— Като това, което се случи с Бека.