Преследвана

Не. Невъзможно е. Не бих го позволила! Бързо го отблъснах от себе си. Целувката ни беше демонстрация на пълна капитулация, изпълнена с огромна страст, може би затова неочакваната ми реакция го свари неподготвен. Той се олюля, отстъпи назад и ме остави да се измъкна от двойната прегръдка на ръцете и крилете му.

— Не! — Замятах глава като побъркана. — Аз не съм Ая! Аз съм Зоуи Редбърд и ако обикна някого, то ще е, защото той заслужава любов, а не защото съм скапана вещица, събудила се за нов живот.

Гневът изкриви лицето му, той присви кехлибарените си очи и тръгна към мен.

— Не! — изпищях отчаяно. Събудих се, трепереща от ужас. Нала съскаше като бясна, някой седеше на леглото и се опитваше да хване ръцете ми, които размахвах бясно.

— Зоуи, събуди се! Всичко е наре… Ау, мамка му, Зоуи! — разнесе се момчешки глас, когато юмрукът ми се стовари в лицето му.

— Махни се от мен! — изкрещях като побъркана.

Той хвана двете ми ръце и извика:

— Ела на себе си, Зоуи!

После се пресегна и запали нощната лампа до леглото. Примигах, вгледах се в момчето, което седеше срещу мен и разтриваше бузата си, и най-после го познах.

— Старк, какво правиш в стаята ми?

Двадесет и четвърта глава

— Вървях по коридора и чух котката ти да съска и да ръмжи, после ти започна да викаш. Помислих си, че си в беда. — Той хвърли един поглед към плътно спуснатите завеси на прозореца. — Реших, че някой от гарваните е влязъл. Котките много ги мразят. И… затова влязох.

— Значи съвсем случайно си минавал покрай вратата ми в… — Погледнах към часовника си. — По обяд?

Той сви рамене и устните му се разтегнаха в онази секси усмивка, която толкова обичах.

— Добре де, може би не беше чисто съвпадение.

— Може да ме пуснеш вече — казах аз.

Той охлаби неохотно хватката си, но не ме пусна. Трябваше сама да издърпам ръцете си.

— Сигурно си имала кошмар.

— Да, ужасен. Изправих се и облегнах глава на таблата на леглото.

Нала се успокои и отново се сви на кълбо до мен.

— Какво сънува?

Игнорирах въпроса му и попитах:

— Какво правиш тук?

— Казах ти, чух шум и…

— Не, имах предвид какво правиш пред вратата ми. По обяд. Доколкото знам, всички червени хлапета понасят трудно слънчевата светлина и по това време спят дълбоко.

— Да, аз също би трябвало да спя, но какво значение има кога? Тук не влиза слънчева светлина. Всичко е мрачно и студено.

— Боже! Ледената буря продължава ли?

— Да, днес се задава нов фронт. Представяш ли си колко гадно е да си човек и да се оправиш сега без тези генератори и приспособления, каквито имаме тук?

Това ме накара да се замисля дали монахините имат генератор в мазето си. Трябваше да говоря със сестра Мери Анджела. Да говоря ли? По дяволите, трябваше да се добера до нея. Тъгувах за баба и непрекъснато имах чувството, че ме дебне опасност. Уморена до смърт, аз въздъхнах дълбоко. Колко време бях спала? Изчислих наум, че трябва да са към пет часа. И по-голямата част от тях бях прекарала на онова призрачно място. Там цареше покой, но бях с Калона, което не ми позволи да си почина особено.

— Изглеждаш уморена — каза Старк.

— Не отговори на въпроса ми. Защо дойде тук?

Той се взря в мен. После въздъхна дълбоко.

— Трябваше да те видя.

— Защо?

Кафявите му очи срещнаха моите. Заприлича ми толкова много на Старк от времето, преди да умре и да възкръсне, че се смутих. Сега очите му не бяха червени, нямаше я и онази зловеща сянка, която пълзеше около него. Само червената дантела на татуировката му напомняше, че не е онова момче, което само преди два дни ми бе споделило тайните си и ме бе молило за помощ.

— Те ще те накарат да ме намразиш — каза неочаквано той.

— Кои „те“? И между другото, никой не може да ме накара да мразя или обичам някого.

Казах го и веднага видях в съзнанието си ръцете на Калона, но побързах да ги избутам оттам.

— Те… всички — каза той. — Ще ти кажат, че съм чудовище, и ти ще им повярваш.

Продължих да го гледам твърдо и непоколебимо. Той пръв отклони погледа си.

— Аз пък мисля, че твоите постъпки са причината другите да не те харесват. Защо нападна Бека, защо се мотаеш наоколо с тоя лък, сякаш се перчиш: „Аз не пропускам никога целта си“?

— Винаги ли казваш, каквото мислиш?

— Невинаги, но в общи линии се опитвам да бъда честна. Виж… много съм уморена и току-що сънувах кошмар. Това, което става тук, не ми харесва. Много неща ме смущават. Ти дойде, без да съм те канила. Нали не съм ти казала: „Хей, Старк, що не вземеш да се намъкнеш в стаята ми“? Така че не съм в настроение за игрички.

— Не съм се намъквал — засегна се той. — Не мисля, че това е най-важната част. — Дойдох при теб, защото ти ме караш да чувствам — изрече на един дъх той.

— Какво да чувстваш?