Преследвана

— Просто да чувствам. — Старк разтри слепоочията си, сякаш го болеше главата. — Аз умрях и се върнах, но усещам, че част от мен остана мъртва. Не съм способен да почувствам нищо. Не и нещо добро. — Говореше накъсано, с малки изречения, изглежда, му беше трудно да изкара от себе си думите. — Усещам някакви пориви, особено когато съм жаден за кръв. Но това не е чувство. Това е инстинкт. Нали разбираш — яж, спи, живей, умри. Това става машинално. — Той направи гримаса и отмести поглед от мен. — Посягам автоматично и вземам, каквото ми трябва. Като от онова момиче.

— Бека — казах хладно. — Името й е Бека.

— Добре де, Бека. — Изразът на лицето му се промени. Не беше зловещ и очите му не бяха червени, но в погледа му се появи нещо ехидно.

Изведнъж ми се стори абсолютен кретен, а аз бях прекалено уморена, за да се занимавам с кретени.

— Ти я нападна. Захапа я насила. Виж, Старк, нещата са съвсем прости: ако не искаш хората да говорят лоши неща за теб, трябва да престанеш да правиш лоши неща — казах уморено.

Очите му блеснаха и аз забелязах червена искра в тях.

— Може би й е харесало. Ако ти и твоят воин бяхте дошли пет минути по-късно, щяхте да видите кой кого напада.

— Ти майтапиш ли се с мен? Наистина ли мислиш, че манипулирането на ума е сексуална игра?

— Ти ми кажи, стори ли ти се разстроена, когато я видя вътре? Или ви обясни, че съм много готин и че ме иска адски много? — озъби ми се той.

— И според теб, щом те е искала, всичко е наред? Ти бръкна в мозъка й, за да я накараш да те пожелае. По всички правила това е насилие и е лошо.

— Ти ме целуна веднага след това, без да се налага да ти бъркам в мозъка.

— Да, така беше. Напоследък правя едно проучване върху психиката на момчетата. Но ти гарантирам, че нямам никакво желание да ти се хвърлям на врата.

Той стана рязко от леглото и се отдалечи.

— Не знам какво правя тук, по дяволите! Аз съм, какъвто съм, и това не може да се промени — каза ядосано и тръгна към вратата.

— Ти можеш да го промениш — казах го съвсем тихо, но думите прелетяха разстоянието между нас, достигнаха до Старк и го накараха да спре. Той сви юмруци и наведе глава, борейки се със себе си. Все още с гръб към мен, промълви тихо:

— Разбирам какво искаш да кажеш. Когато ми говориш така, започвам отново да чувствам.

— Може би защото съм единствената, която ти казва истината.

Докато говорех, инстинктът ми подсказа, че казвам това, което ми диктуваше Никс. Поех дълбоко въздух, концентрирах се и въпреки че бях уморена, ранена и притеснена от много неща, последвах водещата ме нишка и се опитах да зашия парченцата от разкъсаната човечност на Старк.

— Аз не те мисля за чудовище, но не мога да кажа, че си добър човек. Виждам те какъв си в действителност и вярвам, че ти сам избираш какъв да си. Не разбираш ли, Старк? Калона и Неферет те искат такъв, защото те използват. Ако не искаш да се превърнеш в тяхно уродливо създание, трябва да избереш друг път, да се бориш срещу тях и срещу онзи мрак, с който те се обграждат. — Спрях за момент, за да намеря точните думи, и атакувах отново. — Не разбираш ли, че ако добрите хора не направят нещо, злото ще победи?

Трябва да съм засегнала някой нерв, защото той се обърна и ме погледна тъжно.

— Но аз не съм от добрите хора, Зо.

— Преди да се случи всичко това, ти беше добър. Знам го със сигурност. И както ти обещах, не съм те забравила. Ти можеш отново да бъдеш добър.

— Като те слушам, започвам да вярвам, че наистина мога.

— Вярата е първата стъпка. Втората е действието.

Изчаках отговора му. Той не каза нищо, затова реших да запълня тишината между нас с нещо, което се мотаеше из главата ми през последните часове.

— Не си ли се замислял защо непрекъснато се засичаме?

Той пусна една от прословутите си усмивки тип „лошо момче“.

— Да, и мисля, че е, защото ти си дяволски секси.

Опитах се да потисна усмивката, но не успях.

— Добре, имам предвид, освен това.

Той сви рамене.

— За мен това е достатъчно.

— Благодаря, но не говорех за това. Мисля си, че Никс има пръст в тази работа и ти си важен за нея.

Усмивката на Старк се стопи.

— Богинята не иска да има нищо общо с мен. Вече.

— Мисля, че ще се изненадаш. Помниш ли Афродита?

— Да — кимна той. — Нали говориш за онази надута пуйка, дето си мисли, че е богиня?

— Точно тази. Никс я обича и й вярва.

— Сигурна ли си?

— Сто процента — отвърнах. Опитах се да върна назад напиращата навън прозявка, но не успях и отворих широко уста. — Извинявай. Напоследък все не мога да се наспя. От стреса, раната и лошите сънища сънят сякаш бяга от мен.

— Може ли да те попитам нещо за тези сънища?

Вдигнах рамене и кимнах сънливо.

— Калона присъства ли в тях?

Примигах изненадано.

— Защо питаш?

— Той го прави. Промъква се в сънищата на хората.

— Влизал ли е в твоите?

— Не в моите, но дочух хлапетата да си говорят. Влизал е в техните, но за разлика от теб, те се кефят на това.

Спомних си колко секси може да е Калона, когато поиска, и колко лесно можех да се поддам на хипнотичното му въздействие.

— Да, обзалагам се, че е така.