Преследвана

— Искам да ти кажа нещо, но не бива да си мислиш, че го правя само за да ти налетя.

— Какво е то?

Той пристъпи смутено от крак на крак. Това, което искаше да ми каже, видимо го изнервяше.

— За него е по-трудно да влезе в съня ти, ако не си сама.

Изгледах го ядосано. Беше прав. Така можеше да говори само някой, който искаше да се мушне в леглото (и в гащите) ти.

— Първия път, когато го сънувах, не бях сама.

— С момче ли беше?

Бузите ми пламнаха.

— Не, бях със съквартирантката си.

— Трябва да е момче. Калона, изглежда, не обича съперници.

— Старк, това ми се струва пълна глупост.

— Има ли такава дума „глупотевина“? — усмихна се той.

— Това си е моя дума. И откъде знаеш тази подробност за Калона?

— Той говори свободно пред мен. Имам чувството, че понякога не ме забелязва. Чух ги да разговарят с Рефаим за сънищата. Калона каза, че ще сложи охрана от гарвани-демони между общежитията на момчетата и момичетата, но после се отказа, защото може да контролира новаците без проблеми, дори и да не влиза в сънищата им.

— Ама че гадна работа! Ами преподавателите? И те ли са под негов контрол?

— Очевидно. Досега никой не се е противопоставил нито на него, нито на Неферет.

Очаквах да стане по-предпазлив, след като го засипах с въпроси, но той, изглежда, нямаше нищо против, сякаш не виждаше нищо лошо да ме информира за подробностите. Затова реших да видя какво още мога да науча.

— Ами синовете на Еребус? Видях един, когато пристигнахме в Дома, но оттогава не съм мяркала нито един.

— Не останаха много — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Повечето са мъртви. Когато Шекина падна, Ейт побесня и ги поведе в атака срещу Калона, въпреки че според мен, не той я уби.

— Не беше той, а Неферет.

— Нищо чудно. Неферет е отмъстителна кучка.

— Мислех, че ти си един от нейните слуги.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тя знае ли това? — погледнах го любопитно.

— Не — отвърна той. — Помня какво ми каза ти, преди да умра. Предупреди ме да внимавам с нея.

— Да. Аз също си спомням.

— И беше права.

— Старк, тя се променя, нали? Вече не е Висшата жрица на вампирите.

— Тя не е нормална, това е сигурно. Притежава странни способности. Кълна се, че може да шпионира хората по-успешно от Калона. — Той отмести поглед от мен, а когато ме погледна отново, очите му бяха тъжни. — Предпочитам ти да беше там вместо Неферет.

— Да бъда там? — попитах, въпреки че свиването на стомаха ми каза, че знам точно за какво става дума.

— Ти си ме наблюдавала, нали? С онази камера.

— Да — казах тихо. — Джак я инсталира. Не исках да те оставям сам и това беше най-добрият начин да те държа под око. Но после баба катастрофира и нещата се объркаха… съжалявам.

— Аз също. Щеше да е съвсем различно, ако бях видял теб вместо нея, когато отворих очи.

Много исках да разбера какво точно се случва, когато умираш изобщо, да разнищя цялата история с умирането и съживяването, исках също да го разпитам за Неферет, но той се затвори в себе си и очите му потъмняха от болката.

— Виж — промени рязко темата той, — ти трябва да поспиш. Аз също съм уморен. Искаш ли да поспим заедно. Просто да спим. Обещавам, че няма да нахалствам.

— Не, не мисля, че ще се получи.

— Предпочиташ да видиш отново Калона в съня си?

— Не, но… не мисля, че да си легнем двамата е добра идея.

Той ме погледна тъжно.

— Защото не вярваш, че ще спазя обещанието си, нали?

— Не, защото не искам никой да разбере, че си бил тук — признах си аз.

— Ще си тръгна, преди някой да се появи — каза тихо той.

И изведнъж осъзнах, че е мое задължение да помогна на човешкото в него да надвие в борбата за душата му. В главата ми отекнаха последните думи от стихотворението на Крамиша:

„Дали спасена от човек тя мене ще спаси?“

Разбрах какво трябва да направя.

— Добре, но ми обещай да си тръгнеш, преди другите да се размърдат.

Очите му се разшириха от изненада. Устните му се разтегнаха в онази негова усмивка на лошо момче.

— Наистина ли?

— За съжаление, да. Хайде, идвай тук, преди да съм заспала, както си говорим.

— Супер. Няма нужда да ми повтаряш два пъти. Аз съм чудовище, не бавноразвиващ се — каза той и се приближи до леглото.

Избутах Нала и се наместих на нейно място. Тя изръмжа ядосано, отиде към долния край на леглото, направи три бързи кръга и, кълна се, заспа, преди да положи глава на лапите си. Погледнах Старк и преди да се мушне под одеялото, го спрях с ръка.

— Какво? — попита той.

— Първо махни лъка и стрелите. Направо са се сраснали с гърба ти.

— Ох, да.

Махна кожения ремък, който държеше лъка и колчана към гърдите му, и го пусна на пода до леглото. Но когато видя, че ръката ми все още е на мястото до мен, ме погледна объркано.

— Сега какво?

— Нали не мислиш да си легнеш с обувките?

— По дяволите! Извинявай! — измърмори Старк, изрита обувките си и се обърна отново към мен. — Искаш ли да сваля още нещо?

Смръщих вежди. Сякаш не беше достатъчно готин с черната си тениска, дънките и готината си усмивка. Но, естествено, никога не бих го казала на глас.

— Няма нужда. Хайде, скачай. Умирам за сън.