Преследвана

Часовете бяха no bueno para me, както би казала учителката ни по испански, ако не се бе вляла в овчето стадо. И най-лошото от всичко беше, ако не броим гарваните демони, които щъкаха навсякъде, почти успях да убедя себе си, че всичко е почти нормално. Но „почти“ е велика дума.

Към това се прибави и промяната в програмата ми през втория срок. Сега бях в един клас със съвсем различни деца и никой от тях не се казваше Деймиън или близначките. Афродита също не се виждаше никъде и започнах да се тревожа, че гарваните демони може да са закусили с нея и с Дарий, въпреки че доколкото познавах Афродита, двамата вероятно все още си играеха на „чичо доктор“ в стаята й.

Ето такава беше картинката, когато седнах на чина си за първия час по литература. Когато Шекина размести часовете ми, за да премина в класа за напреднали по социология на вампирите, пропусна да спомене, че наред с това ще ме изстрелят в следващото ниво по литература и испански. И сега стомахът ми се сви, докато чаках професор Пентесилея да даде някакво литературно произведение и съответно есе към него. Всичко това беше толкова далече от мен в момента, че няма накъде.

Но тревогите ми се оказаха напразни. Професор Пентесилея беше там. Изглеждаше същата красива и изтънчена жена, но се държеше като напълно непознат вампир. Тя беше най-готината учителка по литература, която даже не съм се надявала да имам, но започна часа с тест по граматика. Да. Вторачих се невярващо в купчината ксерокопирани отпред и отзад листове пред себе си, които тя поиска да попълним. Беше включила всичко — от свързващите запетайки до чертаенето на схема на сложното изречение (честна дума).

Има деца… предполагам, че по-голямата част от онези в градските училища сигурно не биха започнали да припадат, ако получат подобна задача, но тук ставаше дума за професор Пентесилея от „Дома на нощта“. Всички учебни часове тук бяха всичко друго, но не и скучни. И сред всички напълно нескучни професори професор Пентесилея се отличаваше като най-нескучната. Тя ме спечели още през първите шейсет секунди на първия час от първия ми ден в Дома, като обяви, че ще разгледаме книгата на Уолтър Лорд „Последната нощ на Титаник“ за потъването на големия кораб. Само по себе си това беше супер, но прибавете към него и факта, че професор Пентесилея е живяла в Чикаго по времето, когато корабът е потънал, и ни разказа възхитителни подробности, не за хората на кораба, а за това как е изглеждал животът в началото на двайсетия век, и ще получите истински готин час.

Вдигнах поглед от скучния тест към бюрото й и я видях да седи като топка за крикет и да гледа с каменно лице в монитора на компютъра си. Харизмата й днес я нямаше никаква, определено беше паднала на нивото на скапаните даскали от средностатистическите гимназии на юг оттук.

Професор Пентесилея също бе станала част от стадото. Следващия час имахме испански. Второто ниво на испанския ми се стори невъобразимо трудно (по дяволите, първо ниво също беше ужасно трудно), а професор Гарми се бе превърнала в истинска не учителка. За мен часовете по испански и преди бяха пълно слънчево затъмнение, защото се говореше на испански и в никакъв случай на английски, но сега Гарми беше просто неузнаваема. Хвърчеше като луда из стаята и помагаше на децата да направят описание на някаква картина с цяла банда котки, ъъъ, „gatos“, размотаващи някакво кълбо, ъъъ, „hilo“, или нещо подобно. (Наистина съм много зле по испански.) Вампирските й татуировки приличаха на пера и преди тя ми напомняше на малка испанска птичка. Сега, докато я гледах да прелита от хлапе на хлапе, на прага на нервния срив, ми заприлича на нервозно врабче.

Втората овца от стадото на професорите. Но въпреки това бях готова да уча цял ден испански с професор Гарми, ако това означаваше да не влизам в третия час по социология на вампирите за напреднали с преподавател… точно така, познахте от първия път — Неферет.

Още през първия ден в „Дома на нощта“ аз се противопоставих категорично на идеята да ме сложат в класа за напреднали по социология на вампирите. Още от началото исках да съм си на мястото. Нямах желание да се превърна в парашутистката от трети подготвителен, приземила се на шесто ниво, защото е „тооолкова специална“.

Но не след дълго разбрах, че просто нямаше начин да остана инкогнито. И оттогава се борех със статута си на „специална“ заедно с отговорностите (и неудобствата), които вървят с него. Но колкото и да си повтарях, че социология на вампирите е просто един от учебните предмети, продължавах да треперя преди всеки час.

А това, че преподавателят ми се казваше Неферет, не ми помагаше с нищо.

Влязох в клас, намерих свободен чин в дъното на стаята и тръгнах към него, докато се опитвах да се въплътя в едно от онези лениви хлапета, които проспиваха живота си и се събуждаха само за да се преместят от един кабинет в друг, оставяйки след себе си спомена за разчекнатите им от прозяване челюсти и яркорозови белези по челата.