Преследвана

— Между нас остана нещо недовършено. — Устата й не се движеше, но гласът й заехтя зловещо около нас.

Изкопирах едно от гадните изсумтявания на Афродита и казах:

— Ясно. Май нямаш нищо по-интересно за вършене и затова ме следиш. Само че аз съм заета и нямам време да се занимавам с теб.

— Трябва да се научиш да уважаваш възрастните.

При тези думи тя се усмихна и красивата й уста започна да се разтяга и разтяга, докато се превърна в огромната паст, откъдето внезапно с отвратителен звук, от който ми се прииска да повърна, изскочи цяла армия паяци. Образът й се разпадна на стотици и хиляди многокраки същества, които загъмжаха като разбунен мравуняк.

Приготвих се да изкрещя и вече отстъпвах назад, когато чух шумолене на крила и един гарван-демон кацна на дървото. Примигах в очакване паяците да го напъплят, но те се разтопиха в нощта и изчезнаха. Останаха само дървото, гарванът и страхът ми.

— Зззззоуи — изсъска съществото към мен. Очевидно беше гарван от дъното на хранителната верига, който все още не бе усъвършенствал говора си като Рефаим. — Миррррришеш на ллллллято.

Той отвори тъмната си човка и аз видях раздвоения му език да опипва въздуха между нас, сякаш искаше да усети вкуса ми. Това вече беше прекалено. Първо Неферет ми изкара ангелите, а сега това… това птицеподобно искаше да ме довърши. По дяволите, не!

— Писна ми от вас, изроди такива! Писна ми от баща ви и злата Неферет, които искат да властват над всичко и над всички!

— Татко каззззза намери Зззззоуи и аззззз намира Зззззоуи. Татко каззззза следи Зззззоуи аззззз следи Зззззоуи.

— Не, не, не! Ако исках някакъв шантав баща да ме следва по петите, щях да извикам Загубеняка. Затова ти казвам — на теб, на баща ти, на братята ти и дори на Неферет: Разкарайте Се От Мен!

Вдигнах ръце и изстрелях огън към него. Той изграчи и литна нагоре, размаха изплашено криле и след миг се скри от погледа ми. След него остана миризма на опърлени пера и тишина.

— Не е много разумно да ги предизвикваш — чух познат глас. — Дразнещи са, но стават още по-нетърпими, като им опърлиш перата.

Обърнах се към конюшнята. Старк стоеше до отворената врата и ми се усмихваше.

Двадесет и осма глава

— Ето една от разликите между нас. Ти искаш да се разбираш с тях, аз — не. Затова не ми пука дали ще ги ядосам — троснах му се аз. Събрах каквото беше останало от страха си и го преобразувах в гняв. — И знаеш ли какво? Не искам повече да слушам за тях. — После добавих, все още ядосана: — Видя ли ги?

— Ги? За гарваните ли говориш?

— Не, за гнусните паяци.

Той ме погледна изненадано.

— На дървото е имало паяци? Ама наистина ли?

Изпуснах дълга въздишка.

— Преди малко, но не мога да ти кажа кое тук е истинско и кое фалшиво.

— Видях те, че си ядосана и мяташ огън насам-натам, като че си играеш с плажна топка.

Проследих погледа му до ръцете си и чак сега видях, че те не само треперят, но около тях все още има огнена аура. Поех дълбоко въздух и им заповядах да се успокоят. После заговорих много по-спокойно:

— Благодаря ти, Огън, може вече да се оттеглиш. Ох, чакай. Би ли могъл първо да разчистиш малко този лед пред мен? — Посочих със светещите си ръце тротоара между мен и конюшните.

Огънят се изсипа весело между пръстите ми, заподскача като миниатюрна горяща топка през дебелата ледена покривка и я превърна в киша. Пак беше студено и мокро, но поне не беше хлъзгаво.

— Благодаря ти, Огън! — казах и в същия миг пламъците изчезнаха от пръстите ми.

Закрачих през водата и ледената каша покрай Старк, който не откъсваше поглед от мен.

— Какво? — сопнах се аз. — Уморих се да пазя равновесие, за да не се пльосна по задник.

— Ти наистина си голяма работа — усмихна се той със своята пленителна усмивка на лошо момче и преди да мога да реагирам, ме притисна до себе си и ме целуна. Целувката му нямаше нищо общо с натрапчивата опипваща целувка на Ерик, с която се опитваше да сложи знак за собственост върху мен. Целувката на Старк беше като нежен въпросителен знак, на който отговорих с удивителен.

Знам, че трябваше да му се ядосам. Да го изблъскам, вместо да отвърна (с ентусиазъм) на целувката му. Ще ми се да кажа, че стана така, защото напоследък бях натрупала адски много стрес и страх и имах нужда да избягам за малко от всичко и че ръцете му се оказаха най-лесният изход от ситуацията. Това трябваше да прозвучи като извинение и доказателство, че не съм отговорна, дето се натисках с него до вратата на конюшните.

Истината не е толкова оневиняваща, но пък е истина, а тя е, че не го целунах, защото бях под стрес, защото се страхувах или нещо подобно, а просто защото исках да го целуна. Харесвах го. Много, много го харесвах. Нямах представа какво щях да правя после с него, нито къде в живота ми щеше да пасне и дали изобщо щеше да пасне на живота ми, при положение, че никога не бих признала публично чувствата си към него. Знаех каква вълна на възмущение щеше да предизвика това у приятелите ми. И без да споменавам за онези милион и едно момичета, които…