Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

напротив, трябва най-активно и всеотдайно да участваме в ставането му, в неговата поява в желаната от нас самите насока. Затова съществува следната зависимост, по която може да се разпознае причастността на отделните хора към свободата и бъдещето им: колкото повече някой е склонен да съжалява за станалото, толкова повече той е несвободен; „за нищо не съжаляващите“ са истински свободни, тяхната свобода им е дала това, което са искали (в много по-голяма степен в сравнение с полученото даром от несвободните). Смисълът изглежда е в това да правим така, че за нищо да се съжаляваме после („отминалото не може да се върне“ и затова съжаленията съвсем не помагат), а също и за нищо не се чувстват виновни. И макар че едва ли има човек на този свят, който „за нищо да не съжалява“, то по-горната констатация запазва силата си: работата е в това да съжаляваме колкото се може по-малко (и то за не дотам значимите, но не обаче за съдбоносните неща). В този смисъл може да се добави и това, че ако по някакъв начин можем да съжаляваме (или започнем да съжаляваме) „още когато времето нещо да става“, то това ще е най-доброто: тогава ще можем да повлияем в желаната насока на ставащото, ще можем да се възползваме от него по-пълно, няма да пропилеем безсмислено шансовете, за които иначе и след това ще ни се налага да съжаляваме горчиво и без полза. Фатално важното е тъкмо това „ще“, това „още“, това преди, именно те трябва да се овладеят, те най-вече са достояние на свободния човек; несвободният съвсем не ги забелязва, не се измъчва по тях, за него съществуват само нищо не струващите „след“, „после“, „някога“, „едно време“ и т.н.; той не може да „надскочи“ рамката и границата на миналото, такива не познават кардинално значимия смисъл на бъдещето и затова съвсем естествено разполагат само с едно минало, изпълнено със съжаления, разочарования, неосъществени надежди, безсперспективни надежди (понеже „всичко става както е ставало винаги“, не иначе) и пр.

А що се отнася до младостта, то и тук все за нещо ще съжаляваме, въпросът е да не съжаляваме за главното, а също и да направим така, че да започнем да съжаляваме още когато времето на младостта не е отминало; и тъкмо тогава все нещо ще можем да променим според желанията си и според жизнената перспектива, заради която всъщност живеем. Не става дума за „младост, изпълнена със съжаления“, но все пак за една поне малко повече „далновидна“ младост. Излиза, че и в годините на младостта си трябва да сме „далновидни“, сиреч „да виждаме надалече“ и в бъдещето си, нещо повече, тъй като именно през младостта „времето напред е много“, то далновидността е фатално необходима: тъкмо през младостта „има какво да се види напред“, чрез „виждането“ му ние тръгваме към него и отсъждаме „да бъде“; докато на стареца съвсем не му е нужно да е далновиден, неговото „далече“ е съвсем близо и затова се вижда съвсем лесно, нещо повече, знае се какво го чака. Впрочем кога изобщо ще станем далновидни ако не във времето на младостта?