Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Въпросът обаче е да знаем какво следва да правим: за да не ни се случи това без да сме го искали.

И така, нека да си послужа с една… песен от Банско, която като че ли е уловила всичко — например в този стих:

Пуста младост ни се среща, ни се стига.
Младост тече като вода,
старост дебне като сянка.

Дали в това не се заключава трагедията на човешкото съществуване: че губим младостта, че вървим към старостта неотклонно, ден след ден? В горния стих тази истина е казана като изстрадана, песента се пее обикновено от много преживели старци, които въпреки това съжаляват (вероятно както и всички ние ще съжаляваме) за отминалата младост. Тогава трябва и може ли нещо да се прибави „от философията“ — защото и тяхното също си е „чиста проба философия“?

Ако трябва и ако може, то вероятно следва да се запитаме дали чезнещата младост — която затова „ни се среща, ни се стига“, което от своя страна поражда опасността да се „разминем“ с нея — все пак може да бъде „спряна“, „задържана“, да не бъде погубена съвсем безвъзвратно. Младостта обаче — ако бъдем честни — не само се отдалечава от нас, но е било време, в което е била „при нас“, също така преди това е „идвала“ към нас, т.е. ние сме „младеели“, ставали сме млади, приближавали сме се към „истинската младост“ и сме се ползвали от нея, от нейните неоценими предимства. Времето на младостта — най-сладкият дар на човешкия живот — е било пълноценно (или не толкова) живяно, „изживявано“, но — поради коварството на самото време — постепенно и неусетно е отминавало, „отивало си е“, а ние също така неусетно сме ставали други, не така млади и преизпълнени с живот. Изглежда най-лошото е това, че всичко става съвсем несъзнавано; в един момент човек „забелязва“, че е… остарял (след като дълго време го е „предчувствувал“!), и тогава не му остава нищо друго освен да запее като тези старци, чиито тъжен вопъл извира като че ли направо от сърцата им:

„Пуста младост ни се среща, ни се стига, ни се с пари купува. Младост тече като вода, старост дебне като сянка“.

Изглежда на човек все за нещо му остава да съжалява по отношение на преживяното през младостта, за някакви пропуснати възможности: независимо колко интензивно е живял на младини. Младите — понеже са „в самата младост“, овладени са и дори като че ли са опиянени от нея — не ценят достатъчно своята младост, факта, че са млади; по някакъв абсурден закон на живота предимствата на младостта се разбират едва когато тя е „отлетяла“ (но тогава е късно, нищо не може да се върне, уви, безвъзвратно късно е, такова „знание“ нищо не струва и никому не е нужно, дълбоко в сърцето остават само съжаленията. Същевременно не трябва да забравяме, че остаряващият човек вече не е същия като младия, значи много-много не бива да се слушат мненията му за онова, което той вече не е, т.е. „отзивите“ му за младостта (той нали е „извън нея“, поради което вероятно й е неадекватен!?). Дали за младостта не знаят най-добре тъкмо младите и дали точно тях не следва да питаме що е младост? Защото кой се вслушва в мненията на младите за… старостта?! Тогава защо трябва да слушаме мненията на старите за… младостта?! Това, че при старите младостта е минала защо да е предимство по отношение на разбиранията им за младостта? Нима и техните разбирания да не са остарели като тях самите? Не и ли по-близък, „по-адекватен“ на младостта оня, който е млад, младият човек, на който младостта е настояще и бъдеще дори? Не е ли по-прав пристрастеният към младостта млад човек — който точно затова я разбира? Защо тогава да вярваме на „завиждащият“ на младите (вероятно заради тяхната младост, която по всеобщото мнение е богатство!) старец, който вече е чужд на младостта, на който сега вече е близка тъкмо старостта — понеже „е част от него самия“?! Това, че някой „някога“ е бил млад, нищо не значи, защото трябва да се вземе предвид и това как „се е ползвал“ от своята младост, от живота си във времето на младостта (не е доказано, че той наистина бил млад, може да се е заблуждавал за това!). Затова вероятно не всички старци са мъдри по отношение на младостта, а само ония, които са били истински млади, т.е. тези, които — да предположим — все още не са чужди на нейния дух. Защото

духът на младостта владее младите