Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

това е така, но как е било преживяно, с какви преживявания е било изпълнено — нима това не зависи изцяло от нас? Разбира се, че зависи, макар че тогава, когато то се е случвало, ние не сме разбирали какво губим заради това, че нещо става така, както става, а не иначе. А не сме разбирали това защото вероятно тогава сме били по някакъв начин „обременени от момента“, но същевременно сме загубили перспективата, погледа си върху бъдещето. Ето за това става тук дума: да не допускаме да бъдем „слепи“ или „глухи“ именно когато „му е времето“ на нещо да става, да се случва, да е или да бъде. Ето тук е цялото изкуство на „свободното боравене“ с времето: после ще бъде наистина късно нещо да се поправя, а също и ще бъде безполезно дори само да се съжалява. Но този момент си заслужава да бъде разгледан отделно и по-подробно…

19. Пътят към успеха

19.1. Не бива да сме безучастни към своето бъдеще. 19.2. И в годините на младостта си трябва да сме далновидни. 19.3. Младостта е свобода. 19.4. Дух на младостта и дух на свободата съвпадат. 19.5. Животът трябва да е автентичен най-много през младостта. 19.6. Безценното време на възторжената младост. 19.7. Наслаждението от живота. 19.8. „Младото поколение нека възпява любовта“. 19.9. Животът е изпълнен с трагичен привкус. 19.10. Безвъзвратността е безжалостна. 19.11. Триумфът на смъртта може и да не се състои. 19.12. Непобедимата жизненост. 19.13. Ирационалният нагон към смъртта. 19.14. Отслабване и израждане на живеещото. 19.15. Безвъзвратността не е обреченост. 19.16. Безвъзвратността обаче не оневинява. 19.17. Прагматичната нагласа спрямо идващото ново време. 19.18. „Обичай живота повече от смисъла му“.

Нека да продължим вече подетото разсъждение.

Разбира се, че после ще бъде късно, работата е когато му е времето да съм реагирал с оглед на бъдещето — за да не съжалявам и да не се окайвам когато вече съм в това бъдеще и „оттам“ гледам на станалото, упреквайки се за пропуснатите шансове. „Тънкостта“ на преследвача на времето е в това че той гледа на ставащото през призмата и перспективата на бъдещето, той сверява всичко с хоризонта на това, което ще бъде и трябва да бъде. (А иначе всеки може да се разкайва „постфактум“ — когато нищо вече не може повече да се направи или промени.) В това изглежда се състои магията на свободата: тя ни извежда от ограничеността и непълноценността на момента (на това, което става сега и при това еднократно, невъзвратимо, неповторимо) и ни позволява да го „допълваме“, да засилваме пълнотата и ценността му от позицията на неограниченото и дори като че ли безпределно бъдеще — в което наистина „всичко може да се случи“, но ще се случи в действителност само онова, което съкровено сме желали, което затова сами сме „извикали“ към живота, на което сме „придали“ живот и така сме сътворили и породили. Защото

не бива да сме безучастни към своето бъдеще