Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

на преминаване към сътворената от нас самите бъдещност и бъдност („сега, само сега и никой друг път!“), на изнесената напред и „във времето“, но върнала се оттам към нас самите „себестност“ или самост, която само така отново може да бъде при себе си, при самата себе си — и едва „оттук“ безвъзвратно отива към своето минало, към миналото, за което вече сме изцяло отговорни: в степента, в която сме отговорни пред бъдещето си. Ако, живеейки, не правим нищо друго освен да „спим“ (и нощем, но и денем, въобразявайки си само, че сме „будни“!), не само ще съжаляваме за миналото си, но и (ако все пак някога се събудим истински, поне в последния си ден) ще се срамуваме от него. Ето че и този път ни изведе дотам, откъдето тръгнахме, до темата за вината, която обаче сега е поставена на почвата на автентично човешкото, т.е. на будното съществуване. Трябва да помним, че

„Първото наказание за виновния е това, че той не може да се оправдае пред собствения си съд“

(Ювенал)

и от тази гледна точка ни се налага да разглеждаме и разбираме вината. Но има и нещо друго, което трябва да имаме като предпоставка:

„Тъй като свободното време е цветът или по-скоро плодът на всяко индивидуално битие, защото ни позволява да разполагаме със своя Аз, следва да се смятат за щастливци онези, които притежават забележителна индивидуалност; докато на мнозинството свободното време не предлага нищо друго освен компанията на един досадник, с когото няма какво да правиш, който ужасно се отегчава и обременява сам себе си. Затова «братя, не сме деца на робията, а на свободата» (Гал.,4; 31)“

(Шопенхауер).

Ако това е така, ако в свободното време сме тъкмо при себе си според това, което „сме направили от себе си“, то не трябва да забравяме, че от „децата на свободата“, сиреч от нас, човеците и особено

„От всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска“ (Лука, 12; 48),

което ще ни помогне да не се „разхлабваме“ много-много и да съжаляваме след това за пропуснатото: щом си човек, с това вече много ти е дадено, но точно поради това и от всеки ще се иска твърде много за да бъде човек, за да остане такъв. Нима не е жалко, че мнозина не разбират това, сами себе си подценяват и унижават, а и затова съвсем заслужено след това страдат, но и се оправдават, сякаш „са получили удари като че ли от невидима длан“ ?!

Понеже „така е устроен човекът“, че обича най-много младостта — и затова всички съжаляват за нея, когато е отминала — то позволено е да се запитаме какво следва да правим със своята младост: за да не се чувстваме виновни след това. Коварството на отминаващата неусетно младост е всеизвестно, това, че старостта е неприятна, но „за сметка на това“ гарантирана — също. В следната римска сентенция е схванато основното, по-добре не може да се каже:

„Ако младостта знаеше, ако старостта можеше“

Макар че — впрочем — ако младите могат много или дори всичко, то тогава какво им пречи и да знаят? Дали знаенето не се включва в моженето, нали който може, с това вече знае? Та нали почти нищо не е „знаене без можене“, това ли е „мъдростта на старостта“?! Но, от друга страна погледнато, старият и „знаещ“ Вергилий е възкликнал с толкова силна горчивина:

„О, ако Юпитер ми върнеше изминалите години!“

а Овидий, опитващ се да предаде на младите изстраданото си знание, съветва:

„Ползувай се от младостта; тя бързо си отива: следващите радости няма да са равни на първите“

Затова изглежда няма да е излишно да се опитаме да разберем „навреме“

сладкото време на младостта (Петрарка),

съзнавайки същевременно пределно ясно, че

„Старостта е неизлечима болест“

(Сенека), допълнен от Теренций с тези думи:

„Старостта сама по себе си е една болест“

Ако е така, то важното е да се разбере как можем да не остареем прекалено рано, което е сполетяло ония, чиито „девиз“ Цицерон осмива така:

„Остарей рано, ако искаш да бъдеш дълго време стар“