Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

18.1. „Аз съм буден“ — какво означава това? 18.2. Коренът на думата „буден“ 18.3. Будно съществуващият. 18.4. Будността е в това: да предизвикваш и твориш бъдещето си. 18.5. Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 18.6. „Да бъда или да не бъда“. 18.7. Объркване пред бъдещето. 18. 8. Сбъдване на бъдещето, което заслужаваме. 18.9. „От всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска“. 18.10. „Ако младостта знаеше, ако старостта можеше“. 18.11. Сладкото време на младостта. 18.12. Духът на младостта понякога владее и „не-младите“. 18.13. Живата младост и патоса на живота. 18.14. „Прави каквото искаш, но за своя сметка“. 18.15. Преживяното не може да се върне.

Опитвайки се да навлезем в екзистенциалния смисъл на феномена време — или в онова, което е времето за живота — ние непреодолимо достигнахме до темата за вината. Човешката субективност се свежда до разполагането с два безценни ресурса: време и свобода. Свободата — чувството и съзнанието за сувереност и самобитност на избора, чрез който „аз съм това, което искам да бъда“ — се преживява във формата на времето, а то от своя страна е най-дълбокият израз на вътрешния живот на субективността. Свобода и време не могат да бъдат представяни отделно едно от друго, независими и паралелно осъществяващи се, а само в органично, неразделно единение и цялост. Това, че ставащото в живота на човека става еднократно, неповторимо и безвъзвратно, т.е. разгръща се във формата на неумолимата времевост, на една непрестанно движеща се времева реалност (която при това е оставена „на самата себе си“ като свободна, като живот и битие на свободния човек) и история (при това история не толкова на миналото, а най-вече на бъдещето на човека, което по принцип е изцяло в неговата власт), та всичкото това неизбежно и непрекъснато поражда вина, докосва и навлиза дълбоко в съвестта, прави ни отговорни в пълна степен за ставащото и едва така „придава“ съдбовността, фаталната значимост и ценност на битието за свободния човек. Накратко казано, щом времето е във нас, щом „аз самият“ съм времето според това доколко и как живея — а същото може да се каже и за свободата: „аз съм свобода“, „аз съм свободен“ — то значи нищо извън мен не може да бъде винено за това, което ми се случва; аз самият съм длъжен и трябва непрекъснато да съм готов да поема цялата вина. Това е ясно, но нека да тръгнем по друг път и да видим докъде ще ни изведе.

През деня ние сме будни, а през нощта се „възстановяваме“ чрез сън, през нощта просто спим, отказали сме се от будното съществуване, „уморили“ сме се от него.

„Аз съм буден“ — какво означава това?

Как следва да разбираме своята будност? Сутрин, събуждайки се, най-напред установявам своята съдбоносна обвързаност с времето; това съ-буждане, началото на моята будност, която ме обвързва с времето за целия ден, какво означава то? През нощта, спейки, аз съм „забравил“ за времето, но в първата секунда на моята будност, още с отварянето на очите, времето „идва“ и не ме оставя през целия ден, до късната вечер — когато „склопвам“ очи и така губя будността си, преминавам в блаженството на съня и се оттървавам (за „известно време“!) от… безжалостното време. Това е така, но сигурно ли е, че през деня аз наистина съм буден, какво означава всъщност и наистина моята будност? Как да различа будното от небудното, мога ли да разбера без никакви съмнения разликата между тях?

Един китайски философ заспал и сънувал, че „бил станал пеперуда“. Когато обаче се събудил, се запитал дали пък той всъщност не е пеперуда, която сега сънува че е човек? Как ли е разбрал истината?

Коренът на думата „буден“