Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Това е много по-вярно за човека, отколкото за „камъка“, за който е казано; автентичното място, което заемаме в живота, е отредено от нашата „тежест“ — и тогава какво ще стане ако сме твърде „леки“? Затова тук може да се изведе общ критерий за това доколко „тежим“ на мястото, което сме заели: ако сме запазили своята човечност и тя не се е оказала потисната и извратена, то ние сме точно на мястото си, в противен случай това място не е за нас, то не е наше. За това свидетелствува факта, че под напора на „прекалено тежко бреме“ (защото никой не иска да заеме място, което е за „по-леки“ от него!) човечността ни се е сгромолясала, от нея са останали жалки останки, нашата жизнена непълноценност е довела до това да загубим човешкия, естествения, жизнеспособния си облик. В този случай ако разговаряме с който и да е (банкер, политик, академичен учен, някакво друго „величие“ и пр.), то ние във всеки момент трябва да виждаме и чувстваме човека, неговата цялост и пълнота именно като човек. Ако обаче пред нас е само един банкер, политик и пр., и нищо повече от това, то пред нас се намира един „по план“ и затова случайно появил се като такъв „измислен човек“, който неизбежно страда — и затова само това прави да крие страданието си, разминаването със себе си и със своето назначение, поради което като компенсация е загубил и човечността си. Разбира се, под човечност всички разбират естественост, жизненост, „неизвратеност“, здрава, неболезнена емоционалност, пълнота на проявите, живи, енергични действия и движения на тялото („нескованост“), чисто, неизмъчвано от комплекси и скривани страдания изражение на лицето, открит поглед, искрени очи и т.н. Затова ако се живее и навлиза в бъдещето по дълбоко субективен и естествено раждащ се проект (в който влагаме тъкмо себе си, своята цялост) — а не по програма или по план — то това означава да вървим право към самите себе си, при това с настроение и вдъхновение; противното е „разминаване“ със себе си и затова е самоизмъчване, потайна мъка от живота и битието. Затова трябва да знаем, че

всяко фалшиво развитие обезчовечава човека

извежда го някъде далеч от него самия — там, където той вече не прилича на себе си, т.е. завежда го в пустинята на празната суетност, на безжизненото, лишеното от живец и патос съществуване, в лабиринта на болните капризи, на непризнаващото самото себе си страдание, което непрекъснато изражда човека и го превръща в края на краищата в жалък дегенерат (т.н. „парвенюта“ в нашенската политика са ярък пример за това!). Опитвайки се да открием своя жизнен проект и като влагаме всичко от себе си в него, ние се предпазваме от възможността да ни постигне такава нежелана участ.

И така, темпът на живота ни всъщност е израз на

вътрешната проецивна способност на душата

която с лекота ражда и осъществява жизнени проекти за бъдещето на човека, за това, което той може и трябва да бъде — и затова го иска с цялото си същество, съвсем съкровено. (Докато когато нещо се иска само с една „част“ на душата — ума, разсъдъка, претенциозното чувство и пр. — то това не е и не може да бъде съкровено желание, то е просто каприз, нямащ бъдеще, нямащ сбъдване.) И ако това е така, ако човекът с цялата си душа желае и се стреми към нещо в един пълноценен проект на живота си, то на този свят няма сила, която да може да противостои и да спре реализацията на дълбоко потребното, на екзистенциално необходимото в неговото естествено и непринудено, основаващо се на свободата развитие. Всяко външно противодействие не засяга и не може да засегне

субстанциалната мощ на дълбоко субективното

на истински значимото за този субект, което непреодолимо извира от неговите недра. Затова всяка външна сила, насочена против осъществяването на проекта на „живата себестност“ на един човек, активира и задвижва — без да си даваме сметка за това — огромния енергиен ресурс на неговата всеотдайна субективност, която самоотвержено отстоява самата себе си, своя живот и съдба, своето бъдеще и битие. Външното вмешателство — което така или иначе идва от страна на социума — няма тази всеотдайна ангажираност, поради което неизбежно отстъпва и се примирява, оставайки в пределите на своята безсилна озлобеност. Но това съвсем не значи, че нищо външно не може да ни помогне или да ни съдейства; ние обаче трябва да го принудим да служи на нашите проекти, да го използваме според своите цели — разчитайки в главното единствено на себе си.