Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Само човекът е в състояние да създава проект за нещо, което в момента не е, но въпреки това (и благодарение на съответни действия) може, трябва и в края на краищата ще бъде в един следващ и близък (или по-отдалечен) във времето момент. Всичко останало извън човека се задоволява с това, което е, и не може да „надскочи“ рамката на заложената му същност, предопределяща съществуването му. За човека обаче такова съществуване е провал именно на човека у него, то е добиване на превес на „вещното“ и безличното, което няма съзнание и в още по-голяма степен дори и чувство за себе си. Човекът не може да се затвори в кръга на прословутото „което е“ и така да се изолира от своето „да бъде“, ако това обаче стане, то провалът на такъв човек (именно като човек!) вече е наближил. Всеки един от нас на почвата на своята свобода е изцяло отговорен за себе си: тази отговорност се ражда в акта, в който човек поема в свои ръце бъдещето си. Това става на основата на създаването и движението към своя проект, на проекта за моето „да бъде“, с което съм ангажиран така, че то наистина ще бъде, ще стане мое бъдеще. Ако вътре в мен самия „не се получава“ раждането на проект за предстоящото (за „бъдещото“, за това, което „ще бъде“, за това какъв аз ще бъда в него, при това сега, в този ден, месец и т.н.), то оттук възниква пълно объркване пред бъдещето, което предизвиква непрекъснато възобновяваща се нерешителност или апатия. Решителният, изпълненият с решимост спрямо бъдещето си човек прекрачва уверено напред в битието си защото това „бъдеще“ или „ще-бъде“ вече е живо под формата на жизнен проект в дълбините на неговата субективност и душа. На него му остава само, приближавайки се още по-плътно към своята „себестност“ — съществуваща засега и все още само като проект — във всеки момент да й придава реалност, да я превръща от възможност в действителност чрез действието, да става това, което иска да бъде, да постига автентичното битие на свободния човек. Проектът касае нещо „съществуващо в бъдещето“, но и нещо, съществуващо вътре в нас самите, в нашата субективност — откъдето, впрочем това бъдеще извира — и оттук чрез

„забягващата напред решимост“

на автентично съществуващия човек получава и придобива битието, сбъдването си; по този начин човек потвърждава и собственото си битие. Затова съвсем не е случайно това, че думата битие има същия корен както и думата бъдеще, битие (бытие в стария славянски израз) идва от „быть“, от да бъда, „бъда“, докато в бъдеще този корен е очевиден. Но човешкото бъде-ще и битието на този човек еднакво не могат да се появят без предварителния проект в душата и съзнанието именно на онова, което ще бъде, което ще се сбъдне, което има бъдещето, гарантирано му да стане, на което в този смисъл е съдено да стане битие. Проектът, или „онова, което съм отсъдил да стане битие“, органично влиза в моята съдба, аз грижовно пораждам и „отглеждам“ своя автентичен проект, проекта както на отделните „времеви отрязъци“ на идващото към мен бъдеще, така и на живота ми изобщо и като цяло. Всъщност като човек аз не съм нищо друго освен реалност от проекти, по естествен път зараждащи се в моята субективност и душа, откъдето се направлява в еднаква степен бъдещето, битието и съдбата ми. Така се постига и власт над времето, времето, което съвпада с мен самия — доколкото живея аз съм времето, не нещо друго…

И така, на основата на изказването на Бергсон, подкрепено от по-горния анализ, можем да изведем като принцип:

занимаваме се с това, което е, но с оглед на това, което ще бъде

Следователно по някакъв начин аз се „изнасям“ и откъсвам от настоящето заради бъдещето: защото „което е“ не може да ме задоволи, аз прибавям към него и „което ще бъде“ и едва така постигам целостта на битието си, разширяващата се към бъдещето жизнена цялост, без която животът ми може да се свие до една точка и в крайна сметка да изчезне, а аз самият не мога да бъда тогава човек. Понеже не искам това да ми се случи, аз сам се принуждавам да живея и с бъдещето си преди то още да е станало настояще, и само така го правя свое, то вече ми е интимно близко, аз мога да разчитам на него. Това не бива да бъде забравяно, то, струва ми се, е част от едно пълноценно разбиране. Но — и това трябва да се помни —

проектът не е „план“ на бъдещето