Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

(Тацит). По този начин човек е пленен от бъдещето си тъкмо защото то е неясно и неизвестно, изглежда затова бъдещето така страстно ни привлича. Наистина какво би представлявало едно бъдеще за човека ако то е „изцяло“ ясно, познато, еднакво с вече преживяното и отминалото, ако то е бъдеще, в което „всичко се знае“ и затова „нищо ново не може да се появи под слънцето“? Нашите очаквания към бъдещето и „от него“ въпреки всичко са съвсем повърхностни и елементарни, те с нищо не могат да ни заинтригуват, интересното е в онова бъдеще, което е „неведомо“, непознато. Такива максими като например:

„С всеки може да се случи онова, което може да се случи с някой“

(Публилий Сир) или „Върховете се постигат постепенно“ (латинска сентенция) ние посрещаме с хладно безразличие — защото предчувстваме, че тяхната истина с нищо не може да ни помогне. Ние стоим пред бъдещето си и сме (въпреки всичко) очаровани от неговата неизвестност, тя по някакъв начин „опиянява“ и поражда оня импулс, който магнетично ни притегля към него — и така към самите себе си. Дори и този ден предполага в себе си неизвестност, която увеличава желанието ми да живея. В този смисъл е съвсем разбираем призивът на Хораций:

„Да уловим удобния случай на деня, приятели!“

и този трепет пред неизвестното ни кара да се държим здраво за живота. Скучни и мъчителни са дните, в които всичко случващо се предварително добре се знае, дори това да е щастието и наслаждението; те скоро омръзват, а също се оказват несъвместими по никому неясни причини с патоса на съществуването, който дължим (пак неясно защо!) на неизвестното — изпълващо ни с трепет и вдъхновение. Нека да се опитаме да се вглъбим в така очертания екзистенциален проблем.

Първото, за което сме длъжни да си дадем сметка, е решимостта, „забягващата напред“, в неговото да бъде, решимост на свободния човек. В дадените по-рано примери се видя съдбоносната значимост на актуалната, във всеки миг реализираща се решителност, която всъщност ни движи напред — към собственото бъдеще. С това решимостта ни привързва към времето, към неговата извираща от дълбините на субекта ритмичност и динамика. Ако сме нерешителни, ние във всеки момент пропускаме шанса си да „скочим“ в потока на времето и така се оказваме… „изхвърлени на брега“, изолирани от дълбинния живот на своята субективност, така вкарваме движението й в лабиринт или в „омагьосани кръгове“, от които излизане няма. Нерешителният човек не умее да синхронизира своя автентичен аз с неговата времева проекция (наричана от нас „поток на времето“): „самите ние, доколкото живеем, сме времето“. Следователно нерешителността е израз на неспособност да се открива живата връзка на живот и време, тя поставя човека извън живота и го обрича на някакво скучно безвремие. Това е така, защото нима може да се нарече живот съществуването в постоянната „прегръдка“ на една самоизмъчваща се нерешителност, която отдава всеки миг на нищото, за която всеки миг с всичките му възможности, шансове, перспективи заради нея се оказва едно празно, кухо нещо? Коренът на всяка нерешителност е фаталната неспособност да се улови и овладее живота на своята субективност и оттук — пулса на времето, в който (и в което) този живот достига до самия себе си. Нерешителността превръща

живота на нерешителния, неинициативен човек

в никога неудовлетворено желание за живот, но не в живот, с който „аз сега и тук разполагам“, от който непрекъснато се възползвам, който „наистина и просто живея“. Нерешителността ни изолира от нашето бъдеще, тя е неспособна да улавя и настоящето, тя се оказва пленена от собствената си инертност и от миналото си, тя е неспособна също „да се ползва“ от поредицата от предлагащи ни се, но пропускани тъкмо поради нерешителност мигове. Тази злокобна нерешителност в своята крайност вещае тотален провал на личността, тъй като съдържа в себе си отказ от „проектиране“ на себе си в своите възможности, на своето бъдеще и на живота си. Другояче казано, в степента, в която сме станали нерешителни, в същата степен не ни се удава да сътворяваме проекта на бъдещия си живот, т.е. в същата степен сме се отказали от живот и от бъдеще. Нека да се опрем на Бергсон, търсейки разбиране относно човешкото отношение към миналото, настоящето и бъдещето. Тук е „нещото“, от което трябва да изходим при изявяването на т. нар. „проектиране“: