Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

В степента, в която аз наистина правя живота си (изхождайки главно от себе си), се появяват много случаи, които все са удобни за това или за нещо друго. Удобството на един случай, неговата „удобност“ е в съотнесеността му с моята готовност да предприема нещо, от една страна, и в неговата „подходящност“ за едно или друго ефективно действие — от друга. Случаят е подходящ точно за това действие — значи ситуацията, в която съм попаднал или предизвикал, благоприятства успешния изход. Това вече показва, че за възникването на удобни случаи се изисква моята грижа и моето участие — главно аз с вече предприети преди това действия съм ги направил удобни и подходящи за ново действие и нова активност. Затова ако аз „стоя и чакам“ появата като че ли от небето на „удобния случай“, то едва ли някога ще го дочакам; щом обаче сам „съм го довел“ в моето всекидневие, не е възможно да не го разпозная като такъв и да не се възползвам от възможностите му — които сам съм подготвял, при това предварително и по-рано. Аз съм бил бдителен и в готовност съм „дебнел“ появата на дълго подготвяния удобен случай — как тогава да позволя да ми се изплъзне или да ми „избяга“?! В същото отношение към моята свобода и инициативност се намира не само случая (удобен или неудобен), но и бъдещето ми като цяло: аз непрекъснато работя за едно или друго бъдеще, желая го, но и го подготвям, в този смисъл сам съм изцяло готов за него, то може да ме изненада, но не дотолкова, че да ме „стъписа“ (ние сме си един на друг съвсем познати!). Точно това последното обаче се случва на ония, които чакат някакъв удобен случай, в който за миг да решат проблемите и бъдещето си, но в същото време не разбират какъв точно би могъл да бъде той — и затова в повечето случаи гарантирано ще го пропуснат.

Именно на такива се налага да мислят и точно поради „замислеността“ (равно на… небудност, на инертност!) си пропускат удобния случай — и за тях другояче не може да бъде. На тези, които предварително са живели в своето бъдеще и затова то им е близко, дори вече тяхно, „родно“, „скъпо“, не може да се случи подобно разминаване с удобния случай, на тях също не се налага просто да мислят за бъдещето: понеже са заети с това да го правят, да живеят с него, да работят за него; щом са живели с него, то бъдещето вече е в тях, то не е нещо извън тях, за което трябва да се мисли (ние най-вече мислим за неща, външни по отношение на нас самите). Затова идеалният случай е този да мислиш и чувстваш само за себе си, за онова, което искаш да бъдеш, такова мислене и такова чувство няма да те отведе извън теб самия, а ще те концентрира върху най-важното. Накратко казано,

„Подходящият случай нищо не струва ако ние самите сме неподходящи за него“

(ако ми е позволено да префразирам китайската мъдрост, твърдяща че „Подходящото средство в ръцете на неподходящ човек е съвсем неподходящо“).

Все пак в някой момент идва времето, в което обикновено казваме „Сега или никога!“. Щом сме казали или само сме усетили това, то удобният случай е налице и от нас се иска да действаме — за да не съжаляваме след това. Но тук вече да не се действа е невъзможно: нали много преди това сме работили за появата му и ние самите сме го „извадили“ на белия свят? Точно в такива случаи се преуспява, а всичко останало е… извор на ония „неудобства“ в нашето всекидневие, с които съвсем не бива да се примиряваме.

Част IV: Времето пред мен

17. „Забягване“ в неизвестното