Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

17.1. „Най-близкото често е непостижимо далече“. 17.2. Всяка неизвестност плаши. 17.3. Неясното буди по-голямо доверие. 17.4. „С всеки може да се случи онова, което може да се случи с някой“. 17.5. „Да уловим удобния случай на деня, приятели!“ 17.6. Животът на нерешителния, неинициативен човек. 17.7. „Прехвърляне на мост към бъдещето“. 17.8. „Забягващата напред решимост“. 17.9. Занимаваме се с това, което е, но с оглед на това, което ще бъде. 17.10. Проектът не е „план“ на бъдещето. 17.11. Различието между „план“ и „проект“. 17.12. „Всеки човек тежи на мястото си“. 17.13. Всяко фалшиво развитие обезчовечава човека. 17.14. Вътрешната проецивна способност на душата. 17.15. Субстанциалната мощ на дълбоко субективното. 17.16. Яснота относно себе си. 17.17. Пунктуалността, постигана с лекота. 17.18. Ритмично и свободно пулсиращото време. 17.19. Сърцето ли отмерва времевия ход? 17.20. Смелостта „да се нагърбиш с истината на своето съществуване“ 17.21. Часовникът — „този тайнствен, никога неразбран знак“.

Преследвайки времето, ние всъщност вървим решително към бъдещето си; нерешителността следователно е породена от онова „оставяне“ на времето, което свободният човек не допуска: не времето трябва да ни гони, ние сме преследващите го. Преследвачът на времето върви към едно бъдеще, което е неизвестно за него, но все пак не трябва да е изцяло неочаквано — нали то е негово бъдеще! Защо обаче се оказва, че

„Най-близкото често е непостижимо далече“

(Гьоте)? Как става така, че очаквайки нещо с голяма сигурност, понякога то „не идва“, а вместо него се случват съвсем неочаквани или дори неподозирани неща и събития. Вярно е, че ние непрекъснато се опитваме да предизвикваме събитията „в своя полза“ и да отклоняваме ония, които са в наша вреда — но защо много често това не ни се удава, защо често (или по-рядко) ни сполетява точно обратното? Дали животът на човека се поддава на „програмиране“? — този въпрос особено интересува нашия съвременник от ерата на компютърни технологии. Какъв би бил нашият живот ако по някакъв начин го лишим от чудното, чудесното, от онова, което предизвиква нашето учудване, нашият възторг и ентусиазъм? Нашият ХХ век заложи на „рационално подредения живот“, опита се да превърне живота в „аритметика“, положи усилия да го натика в рамката на разсъдъчната „плановост“ — и какво постигна с това? Прехвърлянето на здрав мост към бъдещето, насилственото „довеждане“ на бъдещето в настоящето, „сливането“ на бъдеще и ностояще „по план“ и по разсъдъчни съображения (и за „всички нас“ без никакво изключение!) доведе до разпадане, до подкопаване на устоите на живота — защо е така? Имаме ли право да бъдем абсолютно уверени в своето бъдеще — в което да няма нищо „стряскащо“ ни, а значи е „напълно желано“ и подготвено от нас самите, можем ли да постигнем това? Въпросите тук нямат край, те могат да растат в „геометрична прогресия“ — как и защо става така?

Ще започнем с прости неща, към своята изкуствена „усложненост“ не трябва да имаме особено доверие. Безспорен факт е, че

всяка неизвестност плаши

(У.Скот). Това е естествена човешка реакция пред бъдещето, свързвано най-вече с неизвестното. От друга страна обаче „поради някаква страст на човешката душа

неясното буди по-голямо доверие“