Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Това, че нетърпеливостта води до „изкривено“ възприятие на „обективната продължителност“ — бързото изглежда бавно, а бавното е съвсем непоносимо — е точно така, но тази нетърпеливост и съответно търпеливостта имат и други измерения, свързани с темпа на живота и с „темпераментността“ на човека. От друга страна никой не може да каже дали търпението е по-добро от нетърпеливостта и обратно — дали нетърпеливият е по-адекватен спрямо времето от търпеливия (и обратно), а също и кой по-често постига успех в делата си. Въпросът всъщност е кое от двете качества или способности на един човек изразява по-развита чувствителност, даваща му предимство пред онези, които като че ли са с „притъпени“ сетива спрямо времето. Всичко тук зависи от това кой човек в каква ситуация е попаднал, т.е. зависи от конкретното — и затова тук не можем да мислим и да правим изводи без да познаваме „случая“. Затова и Шекспир твърди, че прекаленото бързане и бавене еднакво водят до закъснение, което обаче не значи, че „прекалено бързащите“ (и затова нетърпеливите) по-добре се разпореждат с времето си от „прекалено бавните“ (и затова истински… търпеливите!). В този смисъл ако е вярно, че „грешките и разкаянието са спътници на бързането“, то трябва да е вярно и обратното, а именно, че и в бавенето съвсем не сме застраховани от грешки и разкаяние — от друг характер, разбира се. Ако например прекалено бързащият ще отиде час преди тръгването на влака — и това ще му даде известно основание след това да се разкайва заради излишната си припряност — то в същото време прекалено бавещият се ще отиде на гарата… след тръгването на влака (макар и минута, но след като влакът е тръгнал) и затова също ще съжалява на друго основание; впрочем, общото между двамата е все това, че „от различни краища“ вървят към едно и също: пилеене на времето си. Казано между другото, в нашия пример умереността и точността тук съвсем не означават, че е най-добре да отидем на перона в мига, в който влака току-що потегля, т.е.съвсем своевременно — тъй като това ще ни направи неспокойни при мисълта, че само след няколко мига сме могли също да изпуснем влака. Затова Лафонтен така мъдро ни предупреждава, пишейки така:

„Няма защо да бързаш, тръгни навреме“

Ето защо трябва да имаме предвид, че „бързащите“ и „бавните“ като че ли еднакво не са в синхрон с времето и затова когато ни се налага да бързаме (или се улавяме, че сме твърде бавни) трябва да се опитаме да преценим на какво се дължи разминаването ни с естествения ход на времето, свързан, както вече знаем, със съответствието (адекватността) на живеещия с неговия живот, със синхронизираността на съзнание и живот. Казват, че „бавните живеят дълго“ — защото спокойствието не разрушавало жизнената им сила — но точно това е свидетелство, че тяхната инертност, водеща до отвращение към промените, няма много да им даде в живота, от което пък следва, че един такъв дълъг живот едва ли е за завиждане. Вярно е обаче, че

често удобният случай се пропуска от мислене

(Публилий Сир) и по-скоро от нерешителността, породена от прекалено обмисляне (което от своя страна парализира действието); ясно е обаче, че действието именно трябва да се развие в рамките на „удобния случай“ (у нас затова казваме: „Докато умните се наумуват, лудите се налудуват“!). Впрочем какво означава, че е настъпил удобен случай за правенето на нещо? Кой от различните случаи е тъкмо „удобен“, до какво се свежда удобството му? Все пак на случая ли (макар и удобен!) трябва да разчитаме?