Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и да „осъзнаеш неговия факт“ (Хайдегер). Подобно съществуване също е израз и на малодушие, което вместо с времето се опитва само да разполага със своето… „бързане“, със своята абсурдна забързаност. Какво толкова „гонят“ забързаните около нас сериозни хора? Дали тяхното съществуване е всеотдайна ангажираност с битието и живота? Трябва ли да им завиждаме? Нужно ли е да искаме да сме като тях? Това „далече“, където ще ги изведе тяхното бързане, не е ли всъщност „далече от тях самите“? Бързането не е ли едно своеобразно бягство от самите себе си и от живота, от живия живот, който не признава, вероятно, такава измъчена и болезнена забързаност? Нима часовниците, които в бързането си поглеждаме за миг, за да ускорим още повече крачката си, не издават отчуждеността ни от времето, което не е другаде, а вътре в нас — времето, от което не можем да се скрием като го „локализираме“ в… часовник на ръката си? Както отбелязва още Освалд Шпенглер в „Залезът на Запада“ (писан в първото десетилетие на ХХ век!) от момента, в който се появява джобният, а след това и ръчният часовник, е започнало онова отчуждено от времето съществуване на модерния човек, в което са били забравени „субстанциалните извори на времето“. От този момент времето е било откъснато от неговите дълбини (дълбините на субекта) и е било локализирано в „гротеската на джобния часовник“, който постоянно придружава отделния човек; но точно затова този човек да не живее в синхрон с истинското, с екзистенциалното и живо време. Парадоксално е (за ума, иначе е съвсем разбираемо!), че слагайки си най-напред джобен часовник — и с това като че ли иска да покаже, че… „времето му е в джоба“! — модерният човек от този момент е започнал да бърза, да закъснява и пр.; в предишните времена „тези неща“ не са били така критично „изострени“, а хората за сметка на това са живели в непосредствено единение с времето, намиращо се не в часовника, а в тях самите. Цени ли всъщност времето забързаният човек, какво точно цени този човек на „динамичните модерни времена“, към какво точно той така бърза — след като всичко ценно така или иначе носим в себе си, „със“ себе си?

Ясно е, че всеки човек сам определя темпа на своя живот, тук всичко е неповторимо и индивидуално; затова казаното по тази тема като че ли е „достатъчно“. Останалото зависи от всеки един от нас поотделно и то решава успеха в преследването на времето — а понякога подготвя и нашия провал в тази най-значима насока на съществуването. Ще си позволя да приведа в заключение две мисли, които по мое мнение се намират в тясна връзка с казаното. Едната принадлежи на Достоевски и е написана през 70-те години на ХIХ век, а другата е изречена от Албер Камю и принадлежи, така да се каже, към нашата съвременност. Струва ми се, че в тях е казано всичко:

„Без ясната представа за какво живее човек не би се съгласил да живее и по-скоро би се самоунищожил, отколкото да остане на земята.“

Това твърди Достоевски във времето, в което джобните часовници не са били кой знае колко разпространени.

„Сега, напротив, изглежда, че може да се живее по-леко и по-добре, ако животът се окаже изпразнен откъм смисъл.“

— добавя Камю в средата на ХХ век, когато вече съществува цяла мощна индустрия за производство на часовници, когато ръчният часовник „краси“ ръката практически на всеки. Дали съществува връзка между смисъл на живота и време едва ли някой се съмнява. Нещо повече, тъкмо смисълът на живота е в пряка зависимост от времето. Но дали

часовникът — „този тайнствен, никога неразбран знак“

(Шпенглер), привързвайки ни към едно друго, извън нас съществуващо и затова безлично време, не е причина за това, че ние, модерните хора, загубихме и забравихме смисъла?

18. Безвъзвратността като вина