Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Но да вървим по-нататък. Индивидът, за да постигне себе си, своята неповторима индивидуалност, най-напред трябва да е наясно със себе си, да се е отказал от илюзиите, които го отклоняват по пътища, водещи далече и встрани от дълбоката вътрешност на него самия, от сърцевината му — там, където извира животът и бъдещето му.

Яснотата относно себе си

основаваща се на самопознание и себеразбиране — е условието, благодарение на което възниква ритмичен и естествен темп на живота. Един такъв хармонизиран, вътрешно балансиран и естествен темп на живота съвсем не ни притеснява, че трябва да бързаме занякъде, че винаги „изоставаме“, че „времето ми убягва“, че „изпускам своя час“, че „вече е късно“ и пр. Нормалното е — ако владеем темпа на своя живот — във всеки момент да чувстваме

пунктуалността, постигана с лекота

т.е. точността спрямо времето, изпълваща ни с въодушевление и вдъхновение. (Но, разбира се, това не е онази самоизмъчваща се педантичност, която безсмислено разхищава времето ни.) В такъв случай извиращата от собствените ни дълбини и „кипяща“ динамика на времето не може да ни бъде чужда, независимо от нас осъществяваща се, напротив, постига се пълна уравновесеност между човек и време — между човека, разбиращ себе си и времето, което го разбира, което е благосклонно към неговия живот и съдба, времето, което изцяло разкрива предимствата си пред него. Затова измъчващите се от „бързане“, вечно забързаните хора (които, външно погледнато, се представят като упорити преследвачи на времето, точно затова непременно постигащи успех) всъщност са отчуждени от времето си хора, те по този начин се издават, че не разполагат с времето си, а то се е превърнало във външна сила, която ги тормози и тероризира, непрекъснато ги притеснява и ограничава, прави ги несвободни. Бързащият човек съществува неавтентично: „неавтентичното съществуване е такъв модус на съществуване, в който човекът загубва фундаменталното съзнание за него, като бяга от проблемите му или се стреми да ги забрави“ (М. Хайдегер). Бягането от (или: след) проблемите на съществуването, прибързаното, вечно забързано съществуване на модерния човек е израз на загубването на вътрешното, органично единение с времето, което пък е признак на автентично съществуващия човек, на чувството и съзнанието му за свобода и живот. Онзи, който съществува автентично, всъщност съществува в мир с времето, сиреч със самия себе си — тази е кратката формула, към която досега се стремяхме. „Заетият“ с бързането си човек е забравил за живото съществуване в единство с

ритмично и свободно пулсиращото време

и на негово място е поставил своята ограниченост, своята отдаденост на „бързането“, на паническата и спешна забързаност, която с нищо друго не се съобразява и затова се е превърнала в „инструмент, който винаги ни е под ръка“. Паниката, обсебила такъв човек, паническото съществуване, което той си е избрал (до което, по-точно казано, „се е свлякъл“!), означава загуба на

смелостта „да се нагърбиш с истината на своето съществуване“