Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

тук вече всичко зависи от всеки един от нас поотделно. Съпротивлявайки се срещу слабото и опитващото се да умре у нас самите, ние даваме по този начин превес на живота над смъртта; оставяйки смъртното у нас необезпокоявано, ние подготвяме победата — рано или късно, по-скоро рано — на смъртта над живота. (Защо ли са нарекли човека „смъртен“, „смъртно същество“? Нали целта не е да умрем, а да живеем, да пренесем и съхраним живота? Може ли човекът да бъде единствено и само жив, живеещ, т.е. същество, непрекъснато възкресяващо и обновяващо живота, същество, което не позволява „животът да бъде изтръгнат от ръцете му“? „Държащ на живота“ не е ли по-справедливата „дефиниция“ на човека от тази, която ни е завещала древността: „Човекът е смъртно същество“ — как така и защо? Не бива да се примиряваме със смъртта, мисълта, че „има смърт“, е погрешна, истината е, че не смъртта, а животът е вечен, а смъртта е само средството, с което си служи животът, тя му помага да реализира своя триумф, вечното си възпроизвеждане…) В края на краищата и физическото умиране не е потвърждение, че смъртта е възтържествувала завинаги: а ако тя не е край, а ново начало, начало на вечния живот? А ако пък смъртта е само „видимост“, не действителност? (Впрочем, как така смъртта да е „действителна“ след като „действащият“ вече го „няма“, след като действието така или иначе е невъзможно поради… липсата на онова, което да го осъществи?! Не е ли това доказателство, че смърт няма и не може да има?!) „Пълната смърт“ е желана от ония, които не са живели истински нито миг; обичащите живота няма да се разделят с него, тях и смъртта не може да ги откъсне от вечно възобновяващата се жизненост, на която те са само „красноречиво“ потвърждение и проявление. Не бива да гледаме на нещата само формално и разсъдъчно: „умира, значи изцяло е умрял“, „между живот и смърт няма нищо общо“ и пр. Пълноценното разбиране извън едностранчивия разсъдък казва: „възможно е само външно да си жив, да «изглеждаш» жив, а всъщност отдавна да си умрял, да си чужд на живота — като дух на жизнеността, като младост, като всеотдайна съпротива срещу смъртта и пр.“ или пък „здравата връзка с живота, добита в земното съществуване, не може да бъде разкъсана от смъртта, която присъства всеки миг в живота ни, но въпреки това е принудена да отстъпва пред нашия жизнен порив“, от което пък следва, че „чиста и пълна смърт не съществува както сега, така тя не съществува и завинаги“. Затова ако живецът на виталността, на

непобедимата жизненост

и на живота е не само „още жив“, но и непрекъснато черпи сила, нова мощ от разгръщането на реалния живот, то това означава, че смъртта вече е отстъпила, скрила е лицето си зад жалката гримаса на съжалението и безсилието. Смъртта винаги ни чака и дебне — не само „накрая“, но и във всеки миг преди това — но ако сме се приучили да я побеждаваме приживе, то и тя няма да посмее да ни излезе някога и „кардинално“ да се справи с нас, да победи любовта към живота, която ни прави неразделни с него. Казано другояче, това означава, че не бива да се самоунищожаваме в годините на живота си (физически: чрез пушене, „никотинизиране“ или пък чрез „алкохолизиране“; психически: чрез пренебрегване и потискане на спонтанния душевен живот и пр.), напротив, трябва да насърчаваме и да осигуряваме простор за свободно развитие както на тялото, така и на душата си. Защото така наречените „малки пороци“ съвсем не са малки: зад тях стои несъзнавания,

ирационалният нагон към смъртта

на който осигуряваме необезпокоявано разгръщане, безпределност на стихията, стояща в неговите недра, смъртта. Масовото разпространяване на убийствени навици (наркомания, алкохолизъм, други префинени навици за съсипване на здравето) всъщност е симптом на

отслабване и израждане на жизнеността