Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

през последните два века, на онова страшно дегенериране на човека и човечността, за което пръв заговори Фридрих Ницше - а след него никой друг така силно и патетично, а също и с такава болка. Безвъзвратността на всичко ставащо в този свят показва, че ако нещо вече е станало, то е станало фатално, а ако убиваме тъкмо жизнеността си, то значи сме превърнали живота си в слабост, безжизненост или безизразност, затова и животът ни е станал мним, фалшив, слаб, изкуствен, неистински, само подобие на живот, но в никакъв случай не автентичен и човешки живот. Вината за това е изцяло лична: никой не е заставян да убива себе си, да подражава на ония, които отдавна са тръгнали по пътя, водещ пряко към разрушението на живота, към смъртта. Обратното на това, верността към живота ни заставя да помним, че той е скъпоценен, че животът съвсем не ни е даден случайно (все едно… на някаква маймуна й скимнало да се „очовечава“ и пр. и затова „сега нас ни има“; вярва ли някой още в тези дивотии?!), напротив, ние сме длъжни да го пренесем без загуба и да го предадем на Вечния Източник на всеки живот. Тъй като

безвъзвратността съвсем не оневинява

(но тя не е и обреченост!), то тя е предпоставка за избор, кардиналния избор между живота и смъртта, чиято фаталност е абсолютна — и затова стои в основата на всяка стъпка, която предприемаме. За всичко случващо ни се трябва да виним само себе си, в това число и че:

• прекалено рано (съвсем „подранили“) сме започнали да остаряваме;

• живеейки, си позволяваме да правим само това да убиваме живота, жизнеността у себе си;

• нито веднъж (или много рядко) сме били истински млади, вдъхновено жизнени, безкрайно влюбени в живота, самоотвержени в страстта си да живеем пълноценно;

• вместо да „проектираме“ вечен живот в своето „да бъде“, сме се обрекли на продължителна старост (тези, които дълго живеят на старини, съвсем не са живели на младини), макар че предразположеността към живота, към вечно младия живот, е ценното, а не очакването на смъртта в годините на старостта;

• ни се случват неща, в които ние „наслагваме“ не жизнеността си, не любовта си към живота, а само моментното „отвращение“, случайното разочарование от него;

• се „гласим“ да живеем някога (утре, в други ден и пр.), че отлагаме ползването от жизнеността и от младостта си, и затова всекидневно пропускаме шансове, невъзвратими мигове, дадени ни за наслаждение от живота, от младостта си;

• се заблуждаваме, че „утре е по-добре от днес“, забравяйки, че тъкмо днес е „вчерашното утре“, което трябва да посрещаме с готовност и откритост, да се ползваме от неговите шансове;

• ни е страх от новото и неизвестното, въпреки че трябва да се стремим тъкмо към него, старото и известното, макар и „привично“ и „добре познато“, е опротивяло на открития за живота човек, от него нищо повече не можем да очакваме, изненадите и възможностите за богатство са тъкмо в новото, необичайното, неизвестното; и пр., и пр.

Следователно безвъзвратността съвсем не оневинява, напротив, тя само засилва вината ни за всичко, което правим и което сме. Та нали ако някой миг можеше да се върне и „поправи“, то и вината за пропуснатото би била по-малка — защото и тя става „поправима“?! „Безгрешни хора няма“ — това повтарят всички с някакво особено задоволство — но точно затова всички сме виновни за всичко, което ни се случва: на всеки един от нас поотделно и в неговия си живот. „Втори път“ на човека не е даден, при него всичко става само веднъж и неповторимо — за жалост или за щастие така е. Който се успокоява с това, че „и утре е ден“, трябва да знае, че днес е денят, в който „нестаналото“ никога вече няма да стане — такова, каквото можеше да стане само днес (утре то вече ще е друго, а и ние самите утре вече сме други, т.е. неуспели в изминалия вчера и съвсем безсмислено, без особена полза, ден).