Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Безвъзвратността предполага, че ние във всеки миг „изпращаме“, разделяме се и се сбогуваме завинаги с някакво време — и затова не можем да не се чувстваме виновни и отговорни за пропуснати възможности, или просто за станалото, особено ако то е станало против желанията ни, а също и без нашето активно участие. Но това е само едната страна, по-важното е, че в същия миг посрещаме и дори „поздравяваме“ едно ново време, едно друго и ново време, което ни дава нови шансове, което отново ни предоставя „късче живот“, от който не можем да се откажем. За да не се чувстваме виновни (след като за „изпратеното“ време вече сме се почувствали) и пред новото, идващото време, сме длъжни да сме готови за него и да му се отдадем без остатък: то ни носи толкова много възможности, съжаленията „постфактум“ тук са неуместни, отминалото не може да се върне, но бъдещето е хоризонтът, според който трябва да подреждаме настоящето си. Изисква се една

прагматична нагласа спрямо идващото ново време

която се свежда до търсене на успех, до разгръщане на перспективата, в която живеем, до ефективното ползване от времето и мига с оглед на започнатото дело на живота ни. Тази нагласа е същевременно и жизнеутвърждаваща, т.е. тя

„обича живота повече от смисъла му“

(Достоевски) тъкмо защото животът е корен на всеки смисъл, на всяко разбиране, на всяка жизнена идея на живота. (Защо ни е смисъл без живот? Но има ли живот без смисъл?!) Тази втора линия на „потвърждаването на самия живот“, която е същност на автентичното живеене, намалява напрегнатостта, напрежението и стреса от чисто прагматичното преследване на успеха — без което не можем да потвърдим и себе си. Напрегнатостта, чувството за все по-засилващо се напрежение и тревожност, е неизбежен резултат от преследването на времето, от засилването на темпа на живот. Тук ситуацията е такава, каквато я представя М. Абрамсон:

„Когато темпът на живота става напрегнат, хората започват да забелязват как бързо и неумолимо бяга времето и се стремят пределно пълно да го използват“

Това е така, но само като принцип, като нещо, което трябва да бъде правено, но… общо взето рядко се прави. Има упорити преследвачи на времето, които — усетили ускоряването на времевото течение, засилването на бягащото време — се „настървяват“ и стават все по-непоколебими в преследването му. Но това не е „най-разпространения случай“, мнозинството от хората са склонни да се откажат от всякакво преследване — щом разберат, че темпът е станал прекалено бърз, „изморяващ“, динамичен, изискващ засилваща се активност от тяхна страна. Това мнозинство предпочита да бъде „гонено“ от времето в своето всекидневие, а не да бъде преследвач, „гонещият“; въобразяват си, че „не бива да се изморяваш“, че „по-малко трябва да се изразходваш“, че не бива… „да се умориш“, един вид страх ги е да не ги прихване някакъв странен „мор“. Преследвачът на времето обаче не усеща умора тъкмо защото бъдещето е негово, защото във времето той постига тъкмо себе си и остава при себе си — за което се опита да ни каже нещо тази книга, която вече се приближава към своя край. Не трябва да се „щадим“ и да се боим от умора: щом главната ни грижа е да сме при живота и да го постигаме, той самият ще ни даде сили „да се възстановим“ и с удвоена енергия да поемем нагоре. При живота, в единство с „живия живот“ мор, смърт, умиране и пр. не съществуват, те са извън него…

Като че ли всички обичат живота. Така поне чуваме отвсякъде, никой не си позволява да каже, че мрази живота. А дали го разбираме? Задоволяваме се с някакво съзнание за живота, което обаче не навлиза в неговите дълбини. Но „съзнанието за живота“ не е по-високо от живота, „знанието на законите на щастието“ не е по-високо от щастието… (Достоевски). Защото животът — извор на всяка мъдрост — се постига с любов, не със знание…

20. „Да уловиш“ времето: Изкуството на свободата