Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и „Времето е наше, времето е пред нас, а в нас е неговата нишка“ — тези две поговорки намирам в „Тълковния речник на живия великоруски език“ на Вл. Дал, издаден през ХIХ век — които, въпреки всичко случило се в ХХ-ия век, вещаят велико бъдеще на този изстрадал, все още непроявил се в истинската си светлина народ. За мъдростта, заключена в поговорките и пословиците на различните народи по света, касаещи темата време, може да се напише цяла една книга, която ще направи излишна настоящата. В нея вероятно ще проличи, че ония народи, които като цяло са насители на едно дълбоко чувство за време („избило“ и проявило се и в тяхното съзнание, в „умотворенията“ им) са постигнали много в своето развитие и живот; това обаче съвсем не е така при други народи, които като че ли са се примирили с „неуловимостта“ на времето и затова не са постигнали нещо особено като народ и държава. Основата на това е „неизбистреното“ им съзнание за време, към тези последните, уви, можем да присъединим и нашия народ с неговия ориенталски „непукизъм“ към времето и неговата съдбовност за живота. Но ако е вярно това, че народите „като цяло“ се отличават с особено отношение и разбиране на времето, то тогава какво може да се каже за индивидуалното преживяване, което всеки от нас има, за твърде различните „сметки за уреждане“, които индивидите имат не само с времето, но и със своя живот?! Следователно всеки един от нас така или иначе е изправен пред задачата по някакъв начин да се „справя“ с времето — както умее и както намира за добре; а от решаването на тази неотменна задача зависят шансовете ни да успеем в живота си. Затова въпросът

„Как да се справя с времето?“

е идентичен с въпроси от рода на: „Как мога да постигна свобода?“, „Как се «оправям» със свободата си?“, „Какво да правя с живота си?“, „Кой съм аз?“, „Какво искам и накъде отивам?“, „Защо живея?“ и т.н. Всеки от нас, лутайки се по пътищата на живота си, намира в края на краищата свой път към свободата, опитвайки безброй начини за „справяне“ с времето и открил най-накрая — а защо не и по-рано?! — най-добрия, истинския, „чудодейния“, тласкащия ни към сполука. Защо тогава да не се опитаме да ги проиграем в техния идеален вид, търсейки основите на

великото изкуство на свободата

без което животът се оказва невъзможен; този въпрос ме накара да се заема с написването на тази, да се надяваме, необходима книга. Сега тя е написана и лежи пред мен; исках много, но се появи това — дотук ми стигнаха силите след като се заех с непомерно тежката задача да проникна в необятната тема. Може ли да се добави нещо в заключение?

Както и всяко друго изкуство изкуството на свободата зависи и се определя от едно нещо: талант, гений, вътрешна предразположеност на душата и личността. Това, че не всички еднакво са предразположени към свобода — както и към пеене, рисуване или към нещо друго, да речем, към философия — е прост безспорен факт (независимо от това, че на много хора им се иска да спорят върху него: понеже им се вижда „лично неизгоден“!).

Надареността за свобода

е даровитост за човечност, за човешки живот, в нея „бушува“ една мощна жизненост (виталност), една страст към онова „да бъде“, което сме способни най-решително за себе си, за своята самобитност като човешки същества, за своето неповторимо аз. Този талант за свобода, явяващ се първото й условие, може да се нарече различно: усет, влечение, откритост, страст, готовност, отдаденост, вдъхновеност, любов. Способният, надареният за свобода човек я търси и преследва, той е влюбен в нея, той я създава и сътворява във всеки акт на избор и въ всяко дело, във всяко действие на живота си, той не се отказва от нея на никаква цена защото смята, че свободата му съвпада с него самия. Затова само овладяният от духа на свободата и на нейната непокорна жизненост може да каже:

„Животът е свобода, а свободата е животът ми“

или пък с цялостна ангажираност може да повтори думите на Гьоте като свои:

„Живот и свобода добива само този, който смело ги завоюва в борба“