Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Всеки ред от тази книга е написан с вдъхновение. Чувството, което ме движеше при написването й — а негов израз е самата книга — не може да не породи същото настроение и в душата на този, който е решен да я прочете докрай (нали времето изобщо не ни стига?!). Бидейки уверен в твоя благосклонен отклик, уважаеми читателю — темата поне заслужава това — се надявам да извиниш неизбежните недостатъци, които обикновено има всяко осъществяване, заело се с такава грандиозна, наистина прекалено амбициозна задача. Смятам обаче, че тъкмо голямото заслужава повече усилия, надеждата е, че само то може да ги оправдае; малкото, дори и подложено на извънредни усилия, може да ни даде винаги само нещо незначително.

Първата стъпка винаги е решаващата. Тя обаче трябва да бъде направена навреме, а не когато е късно. Пътят, който ще ни изведе при самите себе си, трябва да бъде поет без колебания, решително, с дължимата смелост.

Ако тази книга помогне за разсейването на някои съмнения, неотменно съпровождащи земния ни път, то нейната задача е изцяло изпълнена.

26 април 1998 г.

Авторът

Част I: Времето, аз самият

Въведение: „Потопеността“ ми във времето

Малко е да се каже, че сме „потопени във времето“, но да започнем оттук. Да тръгнем от простото наблюдение, че не сме „извън“ времето, а сме „във“ времето; никой не е независим от времето, всички ние съществуваме в ефирната среда на един всемогъщ „времеви поток“, който ни „носи“ нанякъде, най-често към неизвестното, понякога — в по-редки случаи — и там, където искаме. Ако пък някой се опита да ни убеждава, че… „мен времето не ме засяга“ или пък че „то не ме докосва и затова не ме интересува“, то едва ли някой ще се вслуша сериозно в думите му. Такъв един самозван „бог“ и „олимпиец“, поставящ себе си извън времето — а следователно и извън общността на смъртните — не е безумец само в случай че наистина е гений, изразяващ себе си в безсмъртни творения. Но нас в случая ни интересува времето за човека, а не за свръхчовека, макар че въпреки това не можем да сме изцяло безразлични към вечността. Ето че предпоставката — „ние сме потопени във времето“ — още тук показа своята недостатъчност.

Тогава да тръгнем от следното: ние сме „изтъкани“ или „просмукани“ от времето, то не е „около“ нас, но и „вътре“ в нас. Оказва се, че не ние сме „във“ времето, а времето е „в“ нас, и в този смисъл „от него не можем да избягаме“ (както, впрочем, и от себе си не можем да избягаме!). Тази „неразличимост“ на човек и време, дълбокото единение на двете, благодарение на което изобщо е възможен животът, е точката, от която следва да се тръгне в един опит за разбиране на времето, човека, живота, свободата. Живеейки, ние постепенно се потапяме в цяла

„бездна“ от питания