Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Какво правя? Същото може да се каже и тук, нали непрекъснато ни питат „Какво правиш?“. Знаем ли, разбираме ли — „реално погледнато“, „в действителност“, „безусловно“ — какво наистина правим? Наясно ли сме и върху това защо го правим?

Как живея? Непрост въпрос, който понякога допълваме с такъв: Как трябва да живея? Но в края на краищата стигаме до един „опасен“, дори „проклет“ въпрос, който сме склонни най-много да отбягваме: Защо живея?

Оттук стигаме до следното: Как мога да постигна истинско очарование от живота? Обратната му страна е тази: Как да се справя с разочарованието, което понякога ме обзема? Ясно е, че всичко в крайна сметка опира до питането Какво е животът?, с което само малцина имат дързостта да се сблъскат, а мнозинството „всеотдайно“ и упорито го отбягва.

Никога неразгаданото изцяло естество на живота предпоставя цяла поредица от питания: Има ли „такова нещо“ — „истински“, автентичен живот?; Кои са опорите, на които се крепи моят живот?; Как мога да ги постигна?; Мога ли да открия така потребната ми мъдрост на живота?;Как да избегна, да победя своята глупост? и така нататък.

Но темата за живота има и своето „опако“, а именно смъртта, не по-малко тайнствената от живота смърт. От смъртта спасение няма, тя злорадо ни дебне и чака да ни „сграбчи“: все някога и това ще се случи, нищо че все още не ни се е случвало. Всекидневната грижа на живия човек е да се противопоставя на смъртта, на неотвратимата и коварна смърт. Мога ли изобщо да победя смъртта или съм обречен да се превърна благодарение на нея в прах, в нищо повече? Ако това е така, ако мога — как става? Ако не мога — какво следва от подобно „тържество“ на смъртта над живота?

Нима не всичко не се определя от моята необходима и човешка реакция спрямо времето? Какво е време?Как мога да овладея времето? Мога ли да го „настигна“? — се пита овладяният от паника човек, усещащ, че времето „бяга“ и му „убягва“, човекът, разбиращ че губи ценно време. Поредицата от мигове — това ли е времето?; ето поне един въпрос, който неизбежно се изправя в съзнанието на опитващия се да се вглъби във времето човек. На всички други е посветена цялата тази книга…

Но питанията не секват дотук, те скоро се превръщат в истинска „лавина“ от въпроси. Например: Дали, изправен пред такива питания, аз наистина съм сам? Интересува ли ги другите това, което мъчи душата ми? Не съм ли самотен в това усилие? Не съм ли изоставен,„захвърлен“ в света? Как да се „вградя“ в света? Как да го почувствам уютен, свой, близък? Защо от време на време светът ми изглежда чужд, а аз — без да искам това — се оказвам „чужденец“ в света? Това дърво, този камък, тази река, тази огряна от светлина и топлина трева, без които моето съзнание е така бедно и нещастно, безцветно и сиво, безжизнено — в какво се състои тяхното различие от мен самия? А до какво се свежда нашата общност — като „съставки“ на света, на общия все пак за нас свят? И така нататък…

Край на тези въпроси няма, затова ние сами се опитваме да сложим край, да прекъснем изкуствено тяхната „върволица“. Например с този въпрос: Не е ли по-добре да забравя тези, изобщо такива въпроси? Но и този въпрос поражда друг: Свободен ли съм да го направя? Какво губя и какво печеля ако направя едното и другото? В моята власт ли са тези въпроси — или аз съм обречен (тъй като съм човек!) до последния си дъх да се занимавам с тях? Кога ще намеря „облекчение“ и „спасение“ от тях?…