Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

който в определен смисъл, безспорно, си е само мой, който изключително ми принадлежи — макар че не съм си го дал аз самият. Но Този, който ми го е дал, ми е дал наред с него и свободата да правя с него каквото искам, да го „довършвам“, да го правя наистина свой, да отстранявам „грапавините“ в него, да го „шлифовам“ чак до степента да мога някога да кажа: „Да, това е животът, който искам, този живот е мое произведение, аз го творя съобразно себе си — макар че съзнавам, че изворите на живота за мен са една тайна…“. Защото — това поне е безспорно — аз мога във всеки момент, ето сега, в тази минута, да направя каквото си искам с живота си; дали обаче ще го направя зависи единствено от мен и от силата на живота, която усещам в себе си. Мога да бъда всецяло влюбен в живота, мога обаче и да бъда враждебен към него, аз внасям очарованието, но и от мен зависи разочарованието, аз съм този, който е влюбен, враждебен, очарован или пък изпълнен с разочарование и ненавист към живота. Ориентирите в моя живот, опорните точки и точките на „разминаване“ си ги давам аз самият, никой друг, казах, тук не може да ми помогне: това не е „негова работа“, аз не мога да допусна вмешателство, аз държа да решавам сам и отговорно. Търсенето на отговорите, вероятно, е онова, което поражда отговорността, моят отговор съдържа в себе си моята отговорност, а корена на двете е говоренето, диалогът вътре в себе си, питането, смисленото задаване на въпроси. Едва по този начин в един „звезден миг“се ражда личната истина на живота ми, от която по-нататък никога няма да се откажа. В същото време незадаващият въпроси, спасяващият се с бягство от всякакви питания, не търсещият отговорите следователно е не-отговорен, без-отговорен, той не разбира своята отговорност и особено отговорността пред самия себе си и пред своя живот, която е корен на всички други отговорности, вини, задължения, на дълга изобщо. От нас се иска — ако трябва да обобщя — единствено

откритост към живота

(на душата, но и на тялото) със съзнанието, че всичко, което става в него, е мое съкровено достояние и е неотделимо от мен самия. Ние не сме нещо различно от живота на своето тяло и душа; само на тази почва достигаме до онази откритост към битието, към съществуването, която всеки чувства в себе си, бидейки изцяло е въвлечен в него. Не бива да си „запушваме“ ушите, душата, съзнанието, трябва, напротив, внимателно да се вслушваме и да се научим да разбираме призива на битието, скрито в нашите гърди…

Дотук — съвсем схематично и накратко — се опитах да очертая големия контекст, в който се разполага проблемът за времето. Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от „всичко поглъщащия поток“ на времето. Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга — раждането и смъртта — ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е „дефицитно“ — независимо дали съзнаваме това. Казаното означава, че

човешкото съществуване е исторично