Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

от които отърване няма. Питания, които не се влияят от това съзнаваме ли ги ясно или пък те „подмолно“ мъчат душите ни. Неусетно се появяват въпроси и проблеми, чакащи решение от нас самите, от всеки един поотделно: тук никой друг не може да ни помогне, да поеме част от нашето бреме. Обикновено ние „отпъждаме“ от съзнанието си тъкмо най-важните, но поради това като че ли „неразрешими“ проблеми — за да се впуснем в „борба“ и с „титанично усилие“ да решаваме най-леките, най-безобидните, най-ясните, нуждаещите се от неотвратима, бърза реакция. Не искаме да признаем, че тъкмо този абсурден подбор задълбочава нашата собствена проблематичност, тоест в един момент поставя под въпрос живота, битието на този конкретен и жив човек. Така, по този начин се изостря ситуацията, в която е попаднало съществуването, превръщайки го в кардинален проблем, от който зависи всичко останало. Ясно е, че в края на краищата „всичко си идва на мястото“ — а нали животът по начало е на първо място?! — но „заплитането“, което сами сме си устроили, се е оказало вече безкрайно трудно разрешимо (а понякога и направо неразрешимо). Отлагането на най-важното и трудното „за по-добро време“, подбирането на „лекото“ и „лесното“ — но също и незначителното, незаслужаващото усилията си — търсенето на известни, „стандартни“ решения на нашите лични и уникални („безподобни“) жизнени ситуации, инертността и „чакането“ нещата да се подредят „от само себе си“, без нашата енергична намеса, подражанието на другите, на „лесно справящите се с живота си“ (но с техния си живот!) и така нататък са предпоставките за възможно сгромолясване на строеното върху нездрава почва, за категоричния провал, който сами си устройваме, опитвайки се да „надхитрим“ живота. Животът поставя пред всеки нас изисквания, на които отговаряме тъкмо според себе си, а не „вкупом“ и не „всички заедно“: всеки поотделно е призван да се справя със своя живот, затова тук… извинения не се приемат. Живеейки, ние се увличаме от живота си, забравяйки обаче главното: това е моя живот, животът, чиито извори намирам в себе си, в своето сърце, накрая, животът, който аз правя — поемайки цялата отговорност за него. От това фатално забравяне следва всичко останало, особено също толкова съдбовната нагласа да чакам животът ми „да става“ или да се „случва“ независимо от мен самия, а именно „както дойде“, „както стане“, „както се получи“ и пр. Да „извадиш“от живота на един жив човек тъкмо живеещият — а тук всъщност точно това става — нима това не е

най-голямата безотговорност

която изобщо може да сполети човека?! Става дума за самоотстраняване, самоелиминиране на живеещия от неговия собствен живот, което обикновено бива скривано чрез самозалъгвания от рода на тези: „какво толкова е станало“, „все пак не бива да усложнявам живота си“, „не бива да драматизирам“, „голяма работа — животът е пред мен“, „никога не е късно да започна отначало“, „нека се постарая да не забелязвам това,което ме мъчи“, защото „животът е наслаждение, а не самоизмъчване“ и т.н. Подобни самозалъгвания и успокоения са изключително разнообразни, те служат на илюзията, че „всъщност това и е животът“, но зад нея обаче прозира едно бягство от живота, отказ от участие в неговото мистериозно тайнство. Кипящата в недрата на живия човек неуморна жизненост не бива да бъде оставяна без отговор от страна на това, което иска (и може!) да живее пълноценно, а именно от „живеещото“, от открития спрямо живота човек. Противното е измяна спрямо живота, която никога не остава без възмездие, а потърпевшият е само един: този, който не е пожелал да отговори на призива на живота у себе си, а значи е проявил коварна безотговорност и безсилие, опропастяващо тъкмо неговия живот. Впрочем, кои са

питанията, които „от време на време“ овладяват съзнанието

и душата, но от които сме склонни по-скоро да се „избавяме“, отколкото да се вглъбяваме в техните основания? Ето някои от тях, представени в тяхната неприкрита „голота“, в тяхната непосредственост:

Кой съм аз?, а също „Кой аз съм?“. Има ли изобщо по-значим въпрос, от който да зависи толкова много?

Как съм? Когато някой познат ни срещне, той обикновено отправя към нас прекалено баналния,изтъркан въпрос: „Как си?“, на който почти не обръщаме внимание (приемаме го за безсмислен жест). Но защо всекидневно се питаме един друг така? Лишен ли е от смисъл този непрекъснато отправян въпрос? А какво ще открием ако погледнем на него сериозно, особено пък ако сами го отправим към себе си? Знае ли някой наистина как е? Маловажно ли е това?