Престъпление и наказание

„Мили ми Родя — пишеше майка му, — ето повече от два месеца, откак не съм беседвала с тебе писмено, от което и аз самата страдах и даже няколко нощи не спах от мисли. Но ти навярно няма да ме упрекнеш за това мое неволно мълчание. Ти знаеш колко те обичам; ти си ни едничък — на мене и на Дуня, ти си всичко за нас, цялата ни надежда и упование. Да знаеш само какво ми беше, когато научих, че вече от няколко месеца си напуснал университета поради липса на средства, и че си изгубил уроците и всичките си други доходи! Как можех да ти помогна аз с моите сто и двадесет рубли годишна пенсия? Петнадесетте рубли, които ти изпратих преди четири месеца, бях взела назаем, както сам знаеш, срещу същата тази пенсия от тукашния търговец Афанасий Иванович Вахрушин. Той е добър човек, пък и беше приятел на баща ти. Но тъй като му дадох правото да получава пенсията вместо мене, трябваше да чакам, докато се изплати дългът, а това стана едва сега, така че през всичкото това време не можех нищо да ти изпратя. Но сега, слава Богу, мисля, че мога да ти изпратя още, и изобщо ние можем сега да ти се похвалим, че щастието ни се усмихна, за което бързам да ти съобщя. Но преди всичко досещаш ли се, мили Родя, че сестра ти вече от месец и половина живее при мене и ние занапред повече няма да се разделяме. Слава тебе, Господи, свършиха се изтезанията й, но ще ти разкажа всичко поред, за да знаеш как стана всичко, дето сме го крили от тебе досега. Когато ти ми писа, преди два месеца, че си чул от някого колко много е теглила Дуня от грубостите в дома на Свидригайлови, и ми искаше точни обяснения — какво можех да ти отговоря тогава? Ако ти бях писала цялата истина, сигурно щеше да зарежеш всичко и дори пеша да дойдеш при нас, защото аз познавам характера и чувствата ти и ти не би позволил да обиждат сестра ти. Аз самата бях в отчаяние, но какво можех да сторя? Пък и не знаех тогава цялата истина. А най-голямото затруднение беше, че Дунечка, като постъпи миналата година в дома им като гувернантка, взе предварително цели сто рубли с условието да й удържат всеки месец от заплатата, и, значи, дори не можеше да напусне, преди да си е изплатила дълга. Тази сума (сега мога всичко да ти обясня, безценни ми Родя) тя взе най вече, за да ти изпрати онези шестдесет рубли, които така ти трябваха и които получи от нас миналата година. Ние тогава те излъгахме, че са от спестени пари на Дунечка, но не беше така и сега ти откривам цялата истина, защото сега по волята Божия всичко се промени и тръгна на по-хубаво и за да знаеш колко те обича Дуня и какво безценно сърце има. Наистина господин Свидригайлов отначало се е държал с нея много грубо и на масата проявявал неучтивост и й се присмивал… Но не искам да се впускам във всички тези мъчителни подробности, за да не те тревожа напразно, след като вече всичко е минало. Накратко казано, въпреки доброто и благородно отношение на Марфа Петровна, съпругата на господин Свидригайлов, и на всички домашни, на Дунечка й било много тежко — особено когато г-н Свидригайлов се е намирал, по стар навик от полка, под влиянието на Бакхус. Но какво се оказа впоследствие? Представи си, този щур човек отдавна вече изпитвал страст към Дуня, но криел това зад привидната си грубост и презрение към нея. И сам той може би се е срамувал и е изпадал в ужас, като е виждал, че е вече на възраст и баща на семейство, а храни такива лекомислени надежди, и затова, без да ще, го е било яд на Дуня. А може би той с грубото си държание и с насмешките си е искал просто да скрие от другите цялата истина. Но най-накрая не издържал и се осмелил да направи на Дуня явно и гнусно предложение, като й обещавал разни подаръци и дори да зареже всичко и да замине с нея в някое друго имение или дори в чужбина. Можеш да си представиш всичките й страдания! Да напусне веднага мястото не могла не само защото им е дължала пари, но и защото е щадяла Марфа Петровна, която би могла изведнъж да заподозре нещо и следователно да се внесе в семейството раздор. Пък и за самата Дунечка щеше да стане голям скандал; нямаше да й се размине току-тъй. И още много други причини имаше, така че Дуня не можеше да се надява да се измъкне от този ужасен дом, преди да са минали шест седмици. Ти, разбира се, познаваш Дуня, знаеш колко е умна и какъв твърд характер има. Дунечка може да понесе много неща и даже в най-тежките случаи да намери у себе си достатъчно великодушие, че да не загуби своята твърдост. Тя даже на мене не ми беше писала всичко, за да не ме разтревожи, а ние често си пращахме по някоя вест. Развръзката настъпи неочаквано. Марфа Петровна случайно подслушала как мъжът й увещавал Дунечка в градината, разбрала всичко превратно и нея самата обвинила, като мислела, че тя е причината за всичко. И още веднага в градината станала страшна сцена: Марфа Петровна даже ударила Дуня, нищо не искала да чуе, цял час крещяла и най-накрая заповядала веднага да върнат Дуня при мене в града с проста селска каруца, в която нахвърляли вещите й, бельото, дрехите, кое както им паднало, без даже да ги подредят. А в това време завалял проливен дъжд и Дуня, оскърбена и опозорена, е трябвало да пропътува с някакъв селянин цели седемнадесет версти в открита каруца. Помисли сега какво можех да ти пиша в отговор на твоето писмо, което получих преди два месеца, и за кое да ти пиша? Аз самата бях в отчаяние; да ти пиша истината не смеех, защото ти щеше да бъдеш нещастен, огорчен и възмутен, пък и какво би могъл да направиш? Може би щеше и себе си да погубиш, пък и Дунечка ми забрани; а да запълвам писмото си с глупости и с какво да е, когато в душата ми имаше такава скръб, не можех. Тук цял месец из града се разправяха клюки около тази история и дотам се стигна, че ние с Дуня даже и на черква не можехме да идем от презрителни погледи и шушукания, дори на висок глас се говореше пред нас. Всички познати взеха да странят от нас, всички престанаха даже да ни поздравяват и научих, че търговски служещи и някои чиновници искали да ни нанесат долно оскърбление, като намажат вратата ни с катран, заради което хазаите започнаха да настояват да напуснем квартирата. Причина за всичко това беше Марфа Петровна, която успя да изложи и окаля Дуня във всички семейства. Тя познава тук всички и през този месец непрекъснато идваше в града и понеже е малко бъбрива и обича да разправя за семейните си работи и особено да се оплаква от мъжа си на всеки срещнат, което е много лошо, успя за късо време да разнесе цялата история не само из града, но и в околията. Аз се поболях, но Дунечка беше по-твърда от мене; да можеше само да видиш как понасяше всичко и дори ме утешаваше и ободряваше! Тя е ангел! Но с Божията милост нашите мъки се свършиха: господин Свидригайлов се опомнил и се разкаял и навярно от съжаление към Дуня дал на Марфа Петровна пълни и очевидни доказателства за Дунечкината невинност, а именно писмото, което Дуня, още преди Марфа Петровна да ги завари в градината, е била принудена да напише и му предаде, за да избегне личните обяснения и тайните срещи, за които той настоявал, и което след заминаването на Дунечка останало у господин Свидригайлов. В това писмо тя най-горещо и с голямо негодувание го укорявала именно за неблагородното му поведение относно Марфа Петровна, изтъквала, че той е баща, глава на семейство и че най-после е гнусно от негова страна да измъчва и прави нещастна една и без това нещастна и беззащитна девойка. С една дума, мили Родя, писмото е така благородно и трогателно написано, че аз плаках, когато го четох, а и досега не мога да го чета без сълзи. Освен това в защита на Дуня били и показанията на слугите, които били видели и знаели много повече, отколкото предполагал самият господин Свидригайлов, както винаги става. Марфа Петровна била съвсем потресена и «наново убита», както тя самата ни призна, но затова пък напълно се убедила в невинността на Дунечка и още на другия ден, в неделя, отишла направо в черквата и на колене, със сълзи на очи молила Богородица да й даде сили да понесе това ново изпитание и да изпълни своя дълг. После, направо от черквата, без да ходи никъде другаде, дойде у нас, разказа ни всичко, горчиво плака и в пълно разкаяние прегръщаше Дуня и я молеше да й прости. Още същата сутрин, без да губи време право от нас обиколи всички семейства в града и навсякъде с най-ласкави думи за Дуня, със сълзи на очи, възстанови нейната невинност и благородството на нейните чувства и поведение. Нещо повече, на всички показвала и чела на глас собственоръчното Дунечкино писмо до господин Свидригайлов и даже давала да ю преписват (нещо, което вече ми се струва дори прекалено). Така че наложи й се няколко дни наред да обикаля всички в града, защото някои взеха да се обиждат, че е предпочела да отиде при други, и започнаха да си пазят ред, и във всяка къща вече предварително се знаеше, че на този и този ден Марфа Петровна ще ходи еди-къде си да чете писмото, и при всяко четене се събираха даже и онези, които вече няколко пъти бяха чули писмото и у дома си, и у други познати. Моето мнение е, че в случая много, много неща бяха излишни, но такъв и е характерът на Марфа Петровна. Поне напълно възстанови честта на Дунечка и цялата тази гнусна история легна като неизличим позор върху мъжа й като главен виновник и мене чак ми с жал за него; прекалено строго постъпи с този щур човек. Веднага някои семейства започнаха да канят Дуня да преподава уроци, но тя отказа. Изобщо изведнъж всички започнаха да се отнасят с нея с особено уважение. Това именно помогна най-вече и за този неочакван случай, благодарение на който сега се изменя, може да се каже, цялата ни съдба. Знай, мили Родя, че поискаха ръката на Дуня и че тя вече даде съгласието си, за което бързам да те уведомя. И макар че това стана, без да се посъветвам с тебе, но ти навярно няма да се сърдиш нито на мене, нито на сестра си, защото сам ще разбереш, че ни беше невъзможно да чакаме и да отлагаме, докато получим отговора ти.

Пък и ти не би могъл отдалече да прецениш добре всичко. А стана така. Той е вече придворен съветник — Пьотр Петрович Лужин, и е далечен роднина на Марфа Петровна, която до голяма степен подпомогна тази работа. Той започна оттам, че изяви чрез нея желание да се запознае с нас; приехме го, както подобава, пи кафе, а още на другия ден изпрати писмо, в което много любезно правеше предложение и молеше за бърз и определен отговор. Той е делови човек и зает и сега бърза да замине за Петербург, така че всяка минута е скъпа. Разбира се, ние отначало бяхме много слисани, защото всичко стана твърде бързо и неочаквано. Целия този ден заедно обмисляхме и преценявахме. Той е човек сериозен, материално осигурен, работи на две места и вече има капитал. Наистина е вече четиридесет и пет годишен, но с доста приятна външност и още може да се харесва на жените, и изобщо е съвсем солиден и приличен човек, само малко мрачен и някак високомерен. Но може само да изглежда така на пръв поглед. Та предупреждавам те, мили Родя, когато се срещнеш с него в Петербург, което ще стане съвсем скоро, не съди прибързано и разпалено, което ти е присъщо, ако от пръв поглед нещо у него не ти хареса. Казвам ти го за всеки случай, макар да съм сигурна, че ще ти направи приятно впечатление. И освен това, за да опознаеш който и да било човек, трябва да се отнасяш към него с търпение и внимателно, за да не изпаднеш в грешка и предубеждение, които после много трудно се поправят и заглаждат. А Пьотр Петрович, поне по много признаци, е твърде почтен човек. Още при първото си посещение той ни заяви, че е човек положителен, но по много въпроси споделя, както се изрази, «убежденията на нашето най-младо поколение» и е враг на всички предразсъдъци. И много неща още говори, защото е май малко суетен и много обича да го слушат, но това почти не е порок. Вярно, че аз много неща не разбрах, но Дуня ми обясни, че той, макар И да не е с голямо образование, е умен и, изглежда, добър. Ти познаваш характера на сестра си, Родя. Тя е твърда, благоразумна девойка, търпелива и великодушна, макар и с пламенно сърце — нещо, което аз много добре зная. Разбира се, нито от нейна, нито от негова страна няма някаква особена любов, но Дуня, освен че е умно момиче, е и същество благородно като ангел и за нея е въпрос на дълг да направи щастлив мъжа си, който на свой ред ще се грижи за нейното щастие, а в последното, засега поне, нямаме сериозни причини да се съмняваме, макар че да си призная, всичко стана много набързо. При това е много пресметлив и, разбира се, сам ще види, че собственото му съпружеско щастие ще е толкова сигурно, колкото по-щастлива е с него Дунечка. А че ще има там някакви несъответствия в характера, някакви стари навици и дори някои различия в схващанията (без което не може и в най-добрите семейства), в това отношение Дунечка самата си каза, че разчита на себе си; че няма защо да се безпокоим и че тя може много неща да понесе при условие, че по-нататъшните им отношения са честни и справедливи. Той например отначало и на мене ми се видя някак рязък; но то може да се дължи именно на това, че е откровен човек, и положително е така. При второто си посещение например, вече получил съгласието ни, се изрази в разговора, че още преди да познава Дуня, имал намерението да вземе честна девойка, но без зестра и непременно такава, която вече е изпитала какво значи бедствено положение; защото, както обясни, мъжът не трябва с нищо да е задължен на жена си, а е много по-добре жената да смята мъжа си за свой благодетел. Ще добавя, че той се изрази по-меко и по-ласкаво, отколкото ти го пиша, защото забравих как точно се изрази, а помня само мисълта му, и освен това не го каза някак преднамерено, а явно се изпусна в разговора и даже се помъчи после да се поправи и да го посмекчи; но на мен все пак ми се стори доста рязко и го казах после на Дуня. Но Дуня ми отговори дори малко ядосана, че «думите още не са дела», и това, разбира се, с вярно. Преди да реши, Дуня не спа цялата нощ, и мислейки, че аз вече съм заспала, стана от леглото и цяла нощ ходи напред-назад из стаята; най-накрая коленичи и дълго и горещо се моли пред иконата, а на сутринта ми съобщи, че е съгласна.

Вече споменах, че Пьотр Петрович заминава за Петербург. Има там важна работа и иска да открие адвокатска кантора. Отдавна вече се занимавал с разни искове и тъжби и само преди няколко дни спечели голямо дело. А в Петербург трябвало да отиде също, защото имал важно дело пред върховния съд. Така че, мили Родя, той и на тебе може да ти бъде твърде полезен, във всяко отношение дори, и ние с Дуня вече смятаме, че ти отсега още би могъл определено да започнеш бъдещата си кариера и да смяташ съдбата си за съвсем определена. О, да можеше това да се осъществи! Това би било такава сполука, че трябва да виждаме в нея проява на Божието милосърдие към нас. Дуня непрекъснато мечтае за това. Ние вече се осмелихме да загатнем нещо на Пьотр Петрович. Той отговори сдържано и каза, че, разбира се, тъй като няма да може без секретар, естествено най-добре да не плаща на чужд, а на роднина, стига той да се окаже способен да върши тази работа (може ли ти да не си способен!), но веднага изрази съмнение, че твоите университетски знания няма да ти позволят да работиш в неговата кантора. С това се свърши, но Дуня сега за нищо друго не мисли. От няколко дни е като в треска и вече състави цял проект как ти впоследствие ще можеш да станеш помощник и дори съдружник във воденето на делата, още повече че ти самият си в юридическия факултет. Аз, Родя, съм напълно съгласна с нея и споделям всичките й планове и надежди, виждам ги напълно осъществими; и въпреки сегашната, съвсем обяснима, уклончивост на Пьотр Петрович (защото още не те познава) Дуня е твърдо убедена, че с доброто си влияние върху своя бъдещ мъж всичко ще постигне, сигурна е в това. Ние, разбира се, се въздържаме да споменем пред Пьотр Петрович каквото и да било за тези наши по-нататъшни мечти и особено, че ще станеш негов съдружник. Той е положителен човек и навярно би приел такова нещо много сдържано, защото би му се видяло само мечта. Нито аз, нито Дуня сме му загатнали още и с половин дума за нашата голяма надежда да ни помогне да те издържаме, докато завършиш университета; не сме му казвали, защото, първо, това впоследствие ще се нареди от само себе си и той сигурно без много приказки сам ще предложи (може ли да откаже такова нещо на Дунечка!), още повече че и ти самият можеш да му станеш дясна ръка в кантората и да получаващ тази помощ не като благодеяние, а като заслужена заплата. Така иска да нареди работите Дунечка и аз съм напълно съгласна с нея, А, второ, не му казваме, защото много ми се иска да те поставя при предстоящата ни среща на равна нога с него. Когато Дуня му разказваше с възторг за тебе, той отговори, че всеки човек най-напред трябвало да го опознаеш, и то по-отблизо, за да го прецениш, и че си запазва правото, като се запознае с тебе, сам да си състави мнение. Знаеш ли какво, безценни Родя, струва ми се, поради някои неща (впрочем без никаква връзка с Пьотр Петрович, а просто така, поради някои мои собствени, лични, може би даже бабешки, женски капризи) ми се струва, че може би ще направя по-добре, ако след брака им си живея отделно както и сега, а не заедно с тях. Аз съм напълно уверена, че той ще бъде така благороден и деликатен да ме покани и ще ми предложи да не се разделям вече с дъщеря си, и ако досега още не го е казал, явно защото от само себе си се разбира; но аз ще откажа. В живота неведнъж съм забелязвала, че мъжете не обичат твърде много тъщите си, а аз не само че не искам ни най-малко да бъда в тежест на когото и да било, но искам и аз самата да съм напълно свободна, докато имам свой залък хляб и такива деца като тебе и Дунечка. Ако е възможно, ще живея някъде близо до вас двамата, защото, Родя, най-приятното оставих за края на писмото: знай, мили ми синко, че може би много скоро ние пак ще бъдем заедно и ще се прегърнем тримата след близо тригодишна раздяла. Вече със сигурност е решено, че аз и Дуня ще заминем за Петербург. Кога точно, не знам, но във всеки случай — много, много скоро, даже може би и след седмица. Всичко ще зависи от разпорежданията на Пьотр Петрович, който ще ни съобщи веднага щом се оправи в Петербург. Той иска, по някакви свои причини, да побързаме колкото се може с брачната церемония и дори ако е възможно, да отпразнуваме сватбата сега на Богородични заговезни, а ако не успеем, защото времето е малко — веднага след Голяма Богородица. О, с какво щастие ще те притисна до сърцето си! Дуня е така развълнувана от радост, че ще те види — веднъж каза на шега, че само за това даже би се омъжила за Пьотр Петрович. Ангел е тя! Тя сега нищо не ти пише, а само ми поръча да ти напиша, че има толкова много неща да ти казва, толкова много неща, че сега просто не й се хваща писалката, защото в няколко реда нищо не може да ти каже, а само ще се разстрои; поръча ми да те прегърна силно и да ти изпратя безброй целувки. Но въпреки че може би много скоро ще се видим лично, все пак тези дни ще ти изпратя пари — колкото Мога повече. Сега, когато всички научиха, че Дунечка се омъжва за Пьотр Петрович, и моят кредит изведнъж се увеличи и със сигурност знам, че Афанасий Иванович може да ми даде сега срещу пенсията даже до седемдесет и пет рубли, така че ще ти пратя може би двадесет и пет, дори тридесет рубли. Бих ти пратила и повече, но ме е страх за пътните ни разноски; и макар че Пьотр Петрович беше така добър да поеме част от парите около заминаването ни в столицата, а именно — сам предложи за своя сметка да ни откара багажа и големия сандък (някак щял да го направи чрез познати), но все пак трябва да ни останат и за пристигането в Петербург, където не можем да дойдем без нито един грош поне на първо време. Впрочем ние с Дуня вече пресметнахме всичко точно и излезе, че пътят няма да ни струва много. От нас до гарата са само деветдесет версти и ние за всеки случай вече се спазарихме с един познат селянин каруцар; а оттам с Дунечка чудесно ще продължим в трета класа. Така че може би ще ми се удаде да ти изпратя не двадесет и пет, а сигурно тридесет рубли. Но стига; изписах пълни два листа и място вече не остана; цялата ни история; пък и колко събития се бяха насъбрали! А сега, безценни ми Родя, те прегръщам до скорошната ни среща и те благославям с майчината си благословия. Обичай Дуня, сестра си; обичай я колкото тя те обича и да знаеш, че тя безпределно, повече от себе си те обича. Тя е ангел, а ти, Родя, ти си всичко за нас — цялата ни надежда и упование. Само ти да си щастлив и ние ще сме щастливи. Все така ли се молиш Богу, Родя, и вярваш ли в благостта на нашия създател и спасител? Страхувам се в сърцето си дали не е заразило и тебе новото модерно безверие? Ако е така, аз ще се моля за тебе. Спомни си, мили, как още като малък, когато беше жив баща ти, ти шепнеше молитвите си в скута ми и колко щастливи бяхме всички тогава! Сбогом или по-добре довиждане! Прегръщам те много-много и те целувам безброй пъти.

Твоя до гроб

Пулхерия Расколникова“