Престъпление и наказание

Влязоха през двора и се заизкачваха към четвъртия етаж. С всеки етаж стълбището ставаше все по-тъмно. Беше близо единадесет часа и макар че по това време на годината в Петербург няма истинска нощ, горе стълбището беше много тъмно.

Малката потъмняла врата в края на стълбището, най-горе, беше отворена. Догаряща свещ осветяваше крайно бедната стая, десетина крачки дълга; от коридора тя се виждаше цялата. Всичко беше разхвърляно и в безпорядък, особено разни детски дрипи. Задният ъгъл беше преграден с окъсан чаршаф. Зад него сигурно беше леглото. В стаята имаше само два стола и много окъсана мушамена кушетка, пред която беше сложена стара чамова кухненска маса, небоядисана и без покривка. В единия й край в железен свещник догаряше лоена свещ. Разбира се, че Мармеладов живее в цяла стая, не част от стая, но тя беше междинна. Вратата към следващите помещения или килийки, от които се състоеше квартирата на Амалия Липевехзел, беше открехната. Оттатък беше шумно и се чуваха викове, висок смях, Изглежда се играеха карти или се пиеше чай. От време на време долитаха съвсем безцеремонни приказки.

Расколников веднага позна Катерина Ивановна. Това беше ужасно отслабнала жена, тънка, доста висока и стройна, с все още прекрасни тъмноруси коси и наистина с пламнали на петна бузи. Тя крачеше напред-назад из малката стая, стиснала ръце на гърдите си, с напукани устни и дишаше неравномерно, пресекливо. Очите й блестяха като трескави, но погледът й беше рязък и неподвижен и това развълнувано лице на туберкулозна при гаснещата светлина на догарящата свещ, която трепкаше по лицето й, създаваше болезнено впечатление. На Расколников тя се стори към тридесетгодишна и наистина не беше за Мармеладов… Тя не чу и не забеляза влезлите; тя сякаш беше в някакъв унес, не чуваше и не виждаше. В стаята беше задушно, но тя не бе отворила прозореца; от стълбището влизаше смрад, но вратата към него не беше затворена; от вътрешните стаи през открехнатата врата нахлуваха вълни тютюнев дим, тя кашляше, но не затваряше вратата. Най-малкото момиченце, към шестгодишно, спеше на пода, седнало, свито и опряло глава в кушетката. В ъгъла момченцето, една година по-голямо, цялото трепереше и плачеше. Навярно току-що беше набито. Голямото момиченце, около деветгодишно, високо и слабо като клечка, само по стара и съдрана ризка и с наметната върху голите рамена стара сукнена пелеринка, шита сигурно преди две години, защото сега едва му стигаше до коленете, стоеше в ъгъла до братчето си, обхванало шията му с дългата си, изсъхнала като кибритена клечка ръка. То навярно го утешаваше, шепнеше му нещо, мъчеше се да го успокои, за да не заплаче отново, и в същото време със страх поглеждаше към майка си с огромните си тъмни очи, които изглеждаха още по-големи на изпитото му и изплашено личице. Мармеладов, без да влиза в стаята, коленичи пред вратата и бутна Расколников да влезе. Като видя непознатия, жената разсеяно се спря пред него и се опомни за миг, сякаш за да помисли: защо ли е влязъл? Но навярно веднага реши, че отива в някоя друга стая, защото тяхната беше междинна. Като помисли така, без да му обръща повече внимание, тръгна към вътрешната врата, за да я затвори, и изведнъж изкрещя, виждайки на прага мъжа си на колене:

— А — развика се тя като луда, — върна ли се! Каторжник! Изверг!… А парите къде са? Какво имаш в джоба, покажи! И дрехите други! Къде са твоите дрехи? Къде са парите? Казвай… И тя се спусна да го претърси. Мармеладов веднага послушно и покорно разпери ръце встрани, за да улесни обиска на джобовете. Нямаше нито копейка.

— Къде са парите? — крещеше тя. — О, Господи, нима всичко е пропил! Цели двадесет рубин имаше в сандъка!… — И изведнъж, побесняла, тя го хвана за косите и го повлече в стаята. Мармеладов облекчаваше усилията й, като смирено пълзеше на колене след нея.

— И това за мене е наслада! И това не ми причинява болка, а на-сла-да, у-ва-жа-е-ми гос-по-ди-не! — викаше той, разтърсван за косите, а веднъж дори главата му се блъсна в пода. Спящото на пода дете се събуди и заплака. Момченцето в ъгъла не издържа, разтрепера се, закрещя и се хвърли към сестра си в страшна уплаха, почти в припадък. По-голямото момиченце, полусънено, трепереше като лист.

— Пропил! Всичко, всичко пропил! — викаше в отчаяние нещастната жена. — И дрехите други! Гладни са, гладни! (И, кършейки ръце, тя сочеше децата.) О, триж проклет живот! А вие, вие не се ли срамувате — изведнъж се нахвърли тя на Расколников, — от кръчмата да идвате! Ти пи ли с него? Ти също си пил с него! Вън!