Престъпление и наказание

— Уважаеми господине, уважаеми господине, вие нищо не знаете! — викаше Катерина Ивановна. — Ние ще отидем на Невски. Соня, Соня! Къде е тя? И тя плаче! Но какво ви става на всичките!… Коля, Льоня, къде отивате? — извика тя изведнъж в уплаха. — О, глупави деца! Коля, Льоня, но къде отиват те!…

Коля и Льоня, уплашени до смърт от уличната тълпа и от измислиците на полудялата си майка, като видяха най-после и стражаря, който искаше да ги арестува и да ги откара някъде, изведнъж, сякаш се бяха наговорили, се хванаха за ръчички и хукнаха да бягат. С вопли и плач нещастната Катерина Ивановна се затича да ги настигне. Отвратително и жалко беше да я гледа човек как тича, плаче и се задъхва. Соня и Полечка се втурнаха подире й.

— Върни ги, върни ги, Соня! О, глупави, неблагодарни деца!… Поля! Хвани ги… Аз нали заради вас…

Както тичаше, тя се спъна и падна.

— Потече й кръв! О, Господи! — извика Соня, навеждайки се над нея.

Всички се струпаха и заблъскаха наоколо й. Расколников и Лебезятников дотичаха първи; чиновникът също дотича, а след него и стражарят, като измърмори: „Ама че работа!“ и махна с ръка — предчувстваше, че това ще му създаде много грижи.

— Махайте се, махайте се! — разгонваше той хората, които се блъскаха.

— Умира! — завика някой.

— Полудяла е! — каза друг.

— Пази Боже! — проговори една жена, като се кръстеше. — Ами момиченцето и момченцето хванаха ли ги? Ето ги на, водят ги, по-голямката ги хвана… Ама че неразбрани!

Но когато се взряха добре в Катерина Ивановна, видяха, че тя не беше се ударила в камъка, както помисли Соня, а кръвта, обагрила паважа, бе шурнала от белите й дробове през устата.

— Зная какво е това, виждал съм — измърмори чиновникът на Расколников и Лебезятников, — това е туберкулоза; шурне ей така кръв и те задави. Съвсем наскоро видях как стана с една моя роднина… близо чаша и половина изтече… изведнъж… Но какво да правим все пак, сега ще умре.

— Занесете я, занесете я у дома! — умоляваше Соня. — Аз живея ей тук!… Ето в онази къща, втората оттук… Носете я у дома, по-скоро, по-скоро!… — обръщаше се тя към всички. — Пратете за лекар… О, Господи!

Благодарение на старанията на чиновника това бе направено, дори стражарят помогна да пренесат Катерина Ивановна. Внесоха я в стаята на Соня почти мъртва и я сложиха на леглото. Кръвоизливът още продължаваше, но тя сякаш започваше да идва на себе си. В стаята влязоха освен Соня Расколников, Лебезятников, чиновникът и стражарят, който предварително беше разгонил тълпата, част от която дойде до вратата. Полечка доведе за ръка Коля и Льоня, които трепереха и плачеха. Дойдоха и Капернаумови: той, куц и едноок, странен на вид човек с четинести щръкнали прави коси и бакенбарди; жена му, която изглеждаше някак веднъж завинаги наплашена, и няколко от децата им, със застинали в непрекъснато учудване лица и зяпнали уста. Между цялата тази публика се появи изведнъж Свидригайлов. Расколников го погледна с учудване, той не можеше да разбере откъде се е появил и не помнеше да го е видял в тълпата.

Говореха за лекар и за свещеник. Чиновникът, макар и да прошепна на Расколников, че лекар май вече е излишен, все пак нареди да се извика. Изтича самият Капернаумов.

В това време Катерина Ивановна се посъвзе, кръвта поспря. Тя гледаше с болезнен, но внимателен и проницателен поглед бледата и трепереща Соня, която изтриваше с кърпа потта от челото й; най-после помоли да я повдигнат. Сложиха я да седне на леглото, като я придържаха от двете страни.

— Къде са децата? — попита тя със слаб глас. — Доведе ли ги, Поля? О, глупави!… Защо побягнахте?… Ох!

Кръвта още покриваше пресъхналите й устни. Тя се огледа:

— Ето как си живеела, Соня! Нито веднъж не съм идвала при тебе… но на, че се случи…

Тя я погледна със страдание.

— Изсмукахме те ние, Соня… Поля, Льоня, Коля, елате тук… Ето ти, Соня, всичките, вземи ги… оставям ги в твоите ръце… а за мене стига толкова!… Балът свърши! Кха!… Отпуснете ме, дайте ми поне да умра спокойно…

Отпуснаха я пак върху възглавницата.

— Какво? Свещеник?… Няма нужда… Да не би да имате излишни пари?… Аз нямам грехове!… Господ и така е длъжен да ми прости… Сам знае как съм страдала!… А ако не ми прости — нищо!…

Тя започна да бълнува все по-неспокойно. От време на време потреперваше, поглеждайки наоколо, за миг познаваше всички; но съзнанието й отново веднага се замъгляваше от треската. Тя хриптеше и дишаше тежко, нещо сякаш клокочеше в гърлото й.

— Аз му казвам: „Ваше превъзходителство!…“ — викаше тя, като си поемаше дъх след всяка дума. — Тази Амалия Людвиговна… ах, Льоня, Коля! Ръчичките на кръста, по-бързо, по-бързо, глисе-глисе, па-де-баск! Тропай с крачета… Бъди грациозно дете.

Du hast Diamanten und Perlen…33

Как беше по-нататък? Да го бяхме изпели…

Du hast die schönsten Augen,
Mädchen, was willst du mehr?34

Как не! Was willst du mehr — ама че го измислил дръвникът!… Ах, да, и това:

Под южното небе на Дагестан…