Престъпление и наказание

На канала, не много далеч и през две къщи от дома, в който живееше Соня, се бяха стълпили хора. Най-много се трупаха дечурлига. Пресипналият, прегракнал глас на Катерина Ивановна се чуваше още от моста. И наистина това беше странно зрелище, способно да заинтригува уличната публика. Катерина Ивановна, с вехтичката си рокля, със сукнения шал и смачкана сламена шапчица, увиснала на една страна като отвратителен парцал, наистина беше в истинско изстъпление. Тя се беше изморила и задъхала. Измъченото й охтичаво лице изглеждаше по-изстрадало от когато и да било (още повече че на улицата, на слънце, туберкулозният винаги изглежда по-болен и по-обезобразен, отколкото вкъщи); но възбуденото й състояние не беше преминало и всяка изминала минута тя ставаше все по-нервна. Спускаше се към децата, криеше им се, увещаваше ги, учеше ги пред всички как да танцуват и какво да пеят, започваше да им обяснява защо трябва да правят това, изпадаше в отчаяние от тяхната невъзприемчивост, биеше ги… После изведнъж ги оставяше, втурваше се към публиката; ако забележеше що-годе добре облечен човек, спрял да погледа, веднага започваше да му обяснява, че „ето докъде са стигнали децата от благородно, може да се каже, дори аристократично семейство“. Ако чуеше в тълпата смях или някаква присмехулна думичка, веднага се нахвърляше върху нахалниците и започваше да се кара с тях. Някои наистина се смееха, други клатеха глава; изобщо за всички беше интересно да погледат лудата с изплашените деца. Тигана, за който говореше Лебезятников, го нямаше; поне Расколников не го видя; но вместо да удря тиган, Катерина Ивановна започна да пляска в такт със сухите си длани, караше Полечка да пее, а Льоня и Коля да танцуват, започваше и тя да им приглася, но всеки път мъчителна кашлица я прекъсваше на втората нота, от което отново изпадаше в отчаяние, проклинаше кашлицата си и дори плачеше. Най-много я изкарваха от кожата плачът и страхът на Коля и Льоня. Тя наистина се беше опитала да костюмира децата, както се обличат уличните певци и певици. Момченцето носеше чалма, направена от нещо бяло и червено, за да представлява турчин. За Льоня не се беше намерил костюм; само на главата си носеше червената вълнена шапчица (или по-точно нощен калпак) на покойния Семьон Захарич, а в нея беше затъкнато счупено бяло щраусово перо, останало още от бабата на Катерина Ивановна, което се пазеше досега в сандъка като фамилна рядкост. Полечка беше с всекидневната си рокличка. Тя гледаше майка си плахо и смутено, не се отделяше от нея, криеше сълзите си, досещаше се, че майка й е полудяла, и тревожно се оглеждаше. Улицата и тълпата ужасно я плашеха. Соня вървеше неотстъпно след Катерина Ивановна, като плачеше и непрекъснато я умоляваше да се върне вкъщи. Но Катерина Ивановна беше неумолима. — Престани, Соня, престани! — викаше тя припряно, бързайки, задъхвайки се и кашляйки. — И ти не знаеш за какво молиш, като дете си! Вече ти казах, че няма да се върна пак при тази пияна немкиня. Нека видят всички, целият Петербург, как просят милостиня деца на благороден баща, който цял живот е служил вярно и честно и, може да се каже, е умрял на поста си. (Катерина Ивановна беше успяла вече да си създаде тази илюзия и сляпо да й повярва.) Нека, нека види онзи негодник, генералчето. Глупава си, Соня; какво ще ядем сега, кажи! Достатъчно те измъчихме, не искам повече! Ах, Родион Романович, това сте вие! — извика тя, като видя Расколников и се втурна към него. — Обяснете, моля ви се, на това глупаво момиченце, че нищо по-умно не може да се направи! Даже латернаджиите печелят, а нас веднага всички ни забелязват, разбират, че сме бедно благородно семейство сираци, доведено до нищета, а този генерал ще загуби мястото си, ще видите! Ние всеки ден ще се спираме под прозорците му, а когато минава царят, аз ще застана на колене, тях всичките ще ги сложа пред себе си и ще ги посоча: „Защити ги, бащице!“ Той е баща на сираците, той е милосърден, ще ги защити, ще видите, а онова генералче… Льоня, tenez-vous drohe!28

Ти, Коля, сега пак ще танцуваш. Защо хленчиш? Пак хленчи! Но от какво, от какво се страхуваш, глупчо! Господи! Какво да правя с тях, Родион Романович! Да знаете колко са несхватливи! Какво може да се направи с такива!…

И тя, едва не плачеща самата (което не й пречеше непрекъснато и неспирно да говори), му сочеше хленчещите деца. Расколников се опита да я убеди да се прибере вкъщи и дори й каза, като мислеше, че ще засегне самолюбието й, че за нея е неприлично да ходи по улиците, както ходят латернаджиите, защото се готви да става директорка на пансион за благородни девици…