Престъпление и наказание

Ах, как го обичах… Аз до обожание обичах този романс. Полечка!… Знаеш ли, баща ти още като годеник ми го пееше… О, дни!… Да можехме, да можехме да го изпеем! Но как беше, как беше… ето че забравих… че напомнете ми, как беше? — Тя беше крайно развълнувана и се мъчеше да се повдигне. Най-после запя с хриптящ, пресекващ глас, като извикваше и се задъхваше на всяка дума, с някаква нарастваща уплаха.

Под южното!… небе!… на Дагестан!… С куршум в гърди!…

— Ваше превъзходителство… закрещя тя изведнъж със сърцераздирателен вопъл и цялата в сълзи, — защитете сирачетата! Знаете гостоприемството на покойния Семьон Захарич!… Може да се каже, дори аристократичен!… К-ха! — трепна тя, като изведнъж се опомни и огледа всички с някакъв ужас, но веднага позна Соня. — Соня, Соня! — проговори тя кротко и ласкаво, сякаш се учудваше, че я вижда пред себе си. — Соня, мила, и ти ли си тук?

Повдигнаха я пак.

— Стига!… Време е!… Прощавай, нещастнице!… Измъчихте крантата!… Не издържа-а-а! — извика тя с отчаяние и омраза и строполи глава върху възглавницата.

Тя пак се унесе, но този последен унес беше кратък. Бледожълтото й изпито лице се отметна назад, устата й се разтвори, краката се опънаха конвулсивно. Тя дълбоко-дълбоко въздъхна и умря.

Соня падна върху трупа й, обгърна я с ръце и тъй замря, долепила глава до изсъхналите гърди на покойната. Полечка се свлече в краката на майка си и ги зацелува, ридаейки. Коля и Льоня, още не разбрали какво се е случило, но предчувствайки нещо много страшно, се хванаха с две ръце за раменцата и като впериха очи един в друг, изведнъж едновременно отвориха уста и започнаха да викат. И двете деца още бяха с костюмите: той — с чалма, тя — с шапката с щраусово перо.

А как се озова изведнъж тази „похвална грамота“ на леглото, до Катерина Ивановна? Тя беше до нея, при възглавницата; Расколников я видя.

Той се дръпна към прозореца. Лебезятников се втурна при него.

— Умря! — каза той.

— Родион Романович, трябва непременно да ви кажа две много важни думи — приближи се към него Свидригайлов. Лебезятников веднага отстъпи мястото си и деликатно се отстрани. Свидригайлов отведе учудения Расколников още по към ъгъла.

— С всички тези грижи, тоест погребението и прочие се наемам аз. Знаете ли, за това трябват пари, а аз нали ви казах, че имам излишни. Тези две птиченца и тази Полечка аз ще ги настаня в някой по-добър приют за сираци и ще оставя за всяко до пълнолетието му по хиляда и петстотин рубли капитал, за да може София Семьоновна да бъде съвсем спокойна. Аз и нея ще измъкна от блатото, защото е добра девойка, нали? Та така, предайте на Авдотя Романовна, че съм изхарчил нейните десет хиляди именно по този начин.

— А с каква цел сте се заели да правите толкова благодеяния? — попита Расколников.

— Е-ех! Недоверчив човек! — засмя се Свидригайлов. — Нали ви казах, че тези пари са ми излишни. Ами просто така, от човещина, не допускате ли? Та нали тя не беше „въшка“ (той посочи с пръст ъгъла, където беше покойната) като някоя бабичка-лихварка. Е, съгласете се: „Лужин ли наистина да живее и да върши мръсотии или тя да умре?“ И ако аз не помогнех, нали „Полечка например по същия път ще тръгне…“

Той прошепна това с израз на някакво намигащо, весело лукавство, без да сваля очи от Расколников. Расколников побледня и изстина, чувайки собствените си думи, казани на Соня.

Той бързо отстъпи и безумно погледна Свидригайлов.

— От-откъде… знаете? — прошепна той, като едва си поемаше дъх.

— Та аз живея тук, зад стената, у мадам Реслих. Тук са Капернаумови, а там е мадам Реслих, моя много стара и предана приятелка. Съсед съм.

— Вие?

— Аз — продължи Свидригайлов, като се тресеше от смях. — И мога да ви уверя най-искрено, мили ми Родион Романович, че вие изключително ме заинтересувахте. Нали ви казах, че ще се сближим, предсказах ви го — и ето че се сближихме. И ще видите колко сговорчив човек съм. Ще видите, че с мене все пак може да се живее…

ЧАСТ ШЕСТА

I