Престъпление и наказание

— Идвам при вас, София Семьоновна. Извинете… Тъй си и мислех, че ще ви заваря — обърна се той изведнъж към Расколников, — тоест нищо… такова… не съм мислил… но мислех именно, че… Там, вкъщи, Катерина Ивановна полудя — изтърси той изведнъж на Соня, като остави Расколников.

Соня извика.

— Тоест поне така изглежда. Впрочем… Ние просто не знаем какво да правим, да! Върна се — изглежда, че я бяха изпъдили отнякъде, може и да са я били… така поне изглежда… Ходила при началника на Семьон Захарич, не го заварила вкъщи; бил на обяд у друг някакъв генерал… Представете си, замъкнала се там, където били на обяд… при онзи, другия генерал, и, представете си — успяла: извикали началника на Семьон Захарич, от масата, изглежда, го дигнали. Можете да си представите какво е станало. Нея, разбира се, я изгонили; а тя разправя, че самата го наругала и хвърлила нещо по него. И даже може да се допусне… не разбирам как не са я арестували! Сега разправя на всички. И на Амалия Ивановна, само че е трудно да я разбере човек, крещи и се тресе… Ах, да: говори и крещи, че тъй като сега всички са я изоставили, ще вземе децата и ще тръгне по улицата с латерна, а те ще пеят и ще танцуват, и тя също, и ще събира пари, и всеки ден ще ходят под прозореца на генерала… „Нека види — казва, — как благородните деца на баща с положение ходят да просят по улиците!“ Бие децата, те плачат. Учи Льоня да пее „Хуторок“, момиченцето да танцува. Полина Михайловна също, къса всички дрехи; прави им някакви шапчици като на актьори; а тя самата иска да носи леген, да го удряла вместо музика… Никого не чува… Представете си, как може така? Това е просто невъзможно.

Лебезятников щеше да продължи, но Соня, която едва си поемаше дъх, докато го слушаше, изведнъж сграбчи наметалцето си, шапчицата и побягна от стаята, като се обличаше по пътя. Расколников излезе след нея, Лебезятников — последен.

— Положително се е побъркала! — каза той на Расколников, излизайки с него на улицата. — Аз само защото не исках да плаша София Семьоновна, казах „изглежда“, но няма съмнение. Казват, че на туберкулозните им се образуват такива едни подутини в мозъка; жалко, че не разбирам от медицина. Аз впрочем се опитвах да я убедя, но тя никого не чува.

— За подутините ли й говорихте?

— Тоест не точно за подутините. Пък и тя нямаше нищо да разбере. Но искам да кажа: ако убедите един човек логично, че всъщност няма защо да плаче, той ще престане да плаче. Това е ясно. А вие смятате, че няма да престане?

— Тогава би било твърде лесно да се живее — отговори Расколников.

— Моля ви се, моля ви се; разбира се, за Катерина Ивановна е твърде трудно да разбере; но известно ли ви е, че в Париж са правени вече сериозни опити относно възможността да се лекуват луди, като им се въздейства само с логическо убеждение? Някакъв професор, умрял наскоро, сериозен учен, решил, че е възможно да се лекува така. Основната му мисъл е, че в организма на лудия не настъпват никакви сериозни смущения, а че лудостта е, така да се каже, логическа грешка, грешка в съжденията, неправилен поглед върху нещата. Той постепенно опровергава болния и, представете си, казват, че постигал резултати. Но тъй като той прилагал и душове, то резултатите на това лечение се поставят, разбира се, под съмнение… Така поне изглежда…

Расколников отдавна вече не слушаше. Като стигна до дома си, той кимна на Лебезятников и сви във входа. Лебезятников се опомни, огледа се и бързо продължи нататък.

Расколников влезе и застана насред стаичката си. „Защо се върнах тук?“ Той изгледа жълтеникавите изпокъсани тапети, праха, своя диван… От двора долиташе някакво рязко, непрекъснато чукане; като че ли някъде забиваха пирон… Доближи се до прозореца, надвеси се на пръсти и дълго, с израз на изключително внимание, оглежда двора. Но дворът беше пуст и не се виждаше кой чука. В лявото крило се виждаха тук-там отворени прозорци; на первазите стояха саксии с хилаво мушкато. По прозорците беше окачено пране… Всичко това знаеше наизуст. Той се обърна и седна на дивана.

Никога, никога досега не беше се чувствал така ужасно самотен!

Да, той почувства още веднъж, че може би наистина ще намрази Соня, и то именно сега, когато я беше направил още по-нещастна. „Защо ходих при нея да я моля за сълзите й? Защо ми е така необходимо да обърквам живота й? О, подлост!“

— Аз ще остана сам! — изговори той изведнъж решително. — И тя няма да идва в затвора!

След около пет минути вдигна глава и странно се усмихна. Това беше странна мисъл: „Може би в каторгата наистина е по-добре“ — мина му изведнъж през ума.

Не помнеше колко време е седял вкъщи, а в главата му се тълпяха неопределени мисли. Изведнъж вратата се отвори и влезе Авдотя Романовна. Най-напред тя се спря и го погледна от прага, както той одеве Соня; и едва след това влезе и седна на стола срещу него, на вчерашното си място. Той я погледна мълчаливо и някак без мисъл.