Престъпление и наказание

— Пак си права, Соня. Всичко това са глупости, почти празни приказки! Виж какво: нали знаеш, че майка ми няма почти нищо. Сестра ми получи възпитание случайно и е обречена да обикаля къщите като гувернантка. Всичките им надежди бяха в мене. Вървеше ми, но не можех да се издържам в университета и бях принуден да напусна за известно време. Но дори да бях продължил, едва след десет-дванадесет години (ако обстоятелствата се бяха стекли благоприятно) можех да се надявам да стана някакъв учител или чиновник с хиляда рубли заплата… (Той сякаш разказваше нещо заучено.) А в това време майка ми щеше да се стопи от грижи и мъка и аз пак нямаше да успея да й помогна, а сестра ми… със сестра ми можеше да се случи нещо още по-лошо!… Пък и какъв смисъл би имало цял живот всичко да отминавам и от всичко да отвръщам глава, да забравя за майка си, а позора на сестра си например да понеса почтително? Защо? За това ли, след като ги погреба, да си намеря нови — жена и деца — и да оставя после и тях без пукната пара и без залък хляб? Та… та ето аз реших — като взема парите на старицата, да се издържам с тях първите няколко години и без да измъчвам майка си, да осигуря следването си и първите стъпки след университета — и да разреша всичко това широко, радикално, така че да осигуря напълно новата си кариера и да поема нов, самостоятелен път… Е… е, и това е… Е, разбира се, аз направих лошо… като убих старицата… е, и толкоз!

Той се довлече изтощен до края на разказа и наведе глава.

— Ох, не е това, не е — възклицаваше Соня измъчена, — нима може така… не, това не е така, не е така!

— Сама виждаш, че не е така!… А аз искрено ти разказах самата истина!

— Та каква истина е това! О, Господи!

— Но аз убих само една въшка, Соня, безполезна, отвратителна, вредна.

— Човекът ли е въшка?

— И аз зная, че не е въшка — отговори той, като я гледаше странно. — Впрочем аз лъжа, Соня — добави той, — отдавна вече лъжа… Всичко това не е така; ти вярно казваш. Причините са съвсем, съвсем други!… Аз отдавна не съм говорил с никого, Соня… Сега много ме боли главата.

Очите му горяха в трескав огън. Той започваше почти да бълнува; тревожна усмивка блуждаеше на устните му. През възбуденото състояние на духа му вече прозираше страшно безсилие. Соня разбра колко се измъчва той. И на нея започваше да й се вие свят. А как странно говореше той: разбираш сякаш нещо, но… „Но какво да се прави! Какво да се прави! О, Господи!“ И тя кършеше ръце в отчаяние.

— Не, Соня, това не беше най-важното! — започна той пак, като вдигна изведнъж глава, сякаш внезапен обрат на мислите го бе поразил и възбудил отново. — Това не е най-важното! По-добре… допусни (да, така наистина е по-добре!), допусни, че аз съм самолюбие, завистлив, зъл, подъл, отмъстителен, е… да речем, и предразположен към лудост. (Да ти кажа поне всичко наведнъж! Миналия път говорихме за лудост, аз помня!) Нали ти казах одеве, че не можех да се издържам в университета. А знаеш ли, че всъщност това може би не беше невъзможно? За таксата майка ми щеше да ми изпрати, а за обувки, дрехи, храна аз бих печелил и сам; положително! Уроци се намираха; по рубла и половина ми плащаха. Разумихин нали работи! Но аз се озлобих и не поисках. Именно се озлобих (тази дума е подходяща!). И тогава се сврях в ъгъла си като паяк. Ти нали идва в моята дупка, видя… А знаеш ли, Соня, че ниските тавани и тесните стаи потискат душата и ума! О, как мразех тази дупка! И все пак не исках да излизам от нея. Нарочно не исках! С дни не излизах и да работя не исках дори да се храня не исках, само лежах. Ако ми донесе Настася — ще ям, ако не донесе, така ще мине денят; нарочно, от злоба не молех да ми дадат! Вечер нямам какво да запаля, лежа в тъмното а да си спечеля за свещи не желая. Трябваше да уча, а аз разпродадох книгите си; на масата ми, върху записките и тетрадките и досега има цял пръст прах. Предпочитах да лежа и да мисля И все мислех… И все такива едни сънища сънувах, странни най-различни, няма защо да разправям какви! Но тогава започна и на мене да ми се струва, че… Не, не е така! Пак не разказвам както трябва! Виждаш ли, аз тогава все се питах: защо съм толкова глупав, та въпреки че другите са глупави и съм напълно убеден че те са глупави, самият аз не искам да бъда по-умен? После разбрах Соня, че ако взема да чакам всички да станат умни, това ще трае страшно дълго… После разбрах, че това никога няма да стане че хората няма да се променят, и че никой няма да е в състояние да ги промени, и че не си струва труда! Да, така е! Това е техният закон… Закон, Соня! Това е така!… И аз сега зная, Соня, че който има здрав и силен ум и дух, той властва над тях! Който посмее много, той за тях е прав. Който е способен на повече неща да плюе, той за тях е законодател, а който може да посмее най-много от всички, той е най-правият. Така е било досега, така ще бъде и занапред. Само слепият може да не го види!