Престъпление и наказание

— Вгледай се добре. — Едва изрече това и предишното, познато чувство изведнъж вледени отново душата му; той я гледаше и изведнъж в лицето й сякаш видя лицето на Лизавета. Той бе запомнил ярко израза на Лизаветиното лице, когато се приближаваше тогава към нея с брадвата, а тя отстъпваше към стената с простряна напред ръка, със съвсем детски страх на лицето, както малките деца, когато изведнъж започнат да се плашат от нещо, гледат неподвижно и тревожно предмета, който ги плаши, отстъпват назад и, протягайки ръчичка напред, се канят да заплачат. Почти същото се случи сега и със Соня: също така безсилно, със същата уплаха го гледа тя известно време и изведнъж, като протегна напред лявата си ръка, леко, едва-едва опря пръсти в гърдите му и бавно се занадига от леглото, отдръпвайки се все повече и повече от него, а погледът, с който го гледаше, ставаше все по-неподвижен. Ужасът й изведнъж се предаде и на него: същият страх се изписа и на неговото лице, по същия начин започна да я гледа и той и дори с почти същата детска усмивка.

— Сети ли се? — прошепна той най-после.

— Господи! — изтръгна се от гърдите й страшен вопъл. Тя падна безсилно на леглото и зарови лице във възглавниците. Но след миг бързо се вдигна, приближи се бързо до него, хвана го за двете ръце и като ги стискаше силно като в менгеме с тънките си пръсти, се вгледа пак втренчено като прикована в лицето му. С този последен, отчаян поглед тя искаше да види, да долови макар и слаба, последна надежда за себе си. Но надежда нямаше; нямаше вече никакво съмнение; всичко беше точно така! Дори по-късно, впоследствие, когато си спомняше за тази минута, ставаше й страшно и чудно: защо именно тогава така изведнъж видя, че вече няма никакво съмнение? Нали не можеше да каже например, че е предчувствала нещо такова? А в същото време, сега, едва успял да й го каже — и вече й се стори, че тя наистина тъкмо това е предчувствала.

— Стига, Соня, стига! Не ме мъчи! — страдалчески помоли той.

Той съвсем, съвсем иначе мислеше да и го каже, но излезе така.

Тя скочи като безумна и, кършейки ръце, стигна до средата на стаята; но бързо се върна и пак седна до него, почти докоснала с рамото си неговото рамо. Изведнъж, сякаш пронизана, тя потрепера, извика и се хвърли, без да знае защо, на колене пред него.

— Какво, какво сте направили със себе си! — проговори тя отчаяно и като се вдигна, хвърли се на шията му и силно, силно го прегърна.

Расколников се отдръпна и я погледна с тъжна усмивка.

— Странна си ти, Соня — прегръщаш ме и ме целуваш, след като ти казах това. Не знаеш какво вършиш.

— Няма, няма сега по-нещастен от тебе на целия свят! — възкликна тя като в изстъпление, без да чуе думите му, и изведнъж зарида като истерична.

Отдавна неизпитвано чувство заля душата му като вълна и в миг я смекчи. Той не го възпря: две сълзи овлажниха очите му и затрепкаха на миглите му.

— Значи ти няма да ме изоставиш, Соня? — каза той, като я гледаше едва ли не с надежда.

— Не, не; никога и никъде! — извика Соня. — Ще дойда с тебе където и да си! О, Господи?… Ох, нещастна аз!… Защо, защо не те познавах преди! Защо не дойде по-рано? О, Господи!

— Ето, дойдох.

— Сега! О, какво да правим сега!… Заедно, заедно! — повтаряше тя като безумна и пак го прегръщаше. — И на каторга ще дойда с тебе! — Той изведнъж сякаш потрепера, предишната омразна и почти надменна усмивка сви устните му.

— Аз, Соня, може и да не искам да вървя на каторга — каза той.

Соня бързо го погледна.

След първото страстно и мъчително състрадание към нещастния страшната мисъл за убийството отново я скова. В променливия му тон изведнъж почувства убиеца. Тя го гледаше с учудване. Още не знаеше нищо, нито защо, нито как, нито за какво беше направил това. Сега всички тези въпроси изведнъж прорязаха съзнанието й. И тя пак не повярва: „Той, той убиец! Нима е възможно?“

— Но какво значи това! Къде съм! — проговори тя с дълбоко недоумение, сякаш още не бе се опомнила. — Как, вие, такъв… сте могли?… Какво значи това!

— Можах, за да ограбя. Престани, Соня! — отговори той някак уморено и сякаш с досада.

Соня стоеше като зашеметена, но изведнъж извика:

— Гладен си бил! Или… за да помогнеш на майка си? Нали?

— Не, Соня, не — мърмореше той, като обърна и наведе глава, — не бях толкова гладен… аз наистина исках да помогна на майка си, но… и това не е съвсем вярно… не ме мъчи, Соня!

Соня плесна с ръце.

— Нима, нима всичко е истина! Господи, но каква истина е това! Кой би могъл да повярва?… И как, как така вие давате последните си пари, а сте убили, за да ограбите! А!… — извика тя изведнъж. — Онези пари, които дадохте на Катерина Ивановна… онези пари… Господи, нима и онези пари…

— Не, Соня — бързо я прекъсна той, — онези пари бяха други, успокой се! Онези пари ми беше изпратила майка ми чрез един търговец и аз ги получих, вече болен, същия ден, когато ги дадох… Разумихин видя… той ги получи вместо мене… тези пари бяха мои, мои собствени, наистина мои.

Соня го слушаше в недоумение, като с всички сили се мъчеше да съобрази нещо.