Престъпление и наказание

— Е, щом се намеси Божията воля, нищо не може да се направи — измърмори мрачно Расколников.

— По-добре кажете направо за какво сте дошли! — извика Соня с мъка. — Вие пак загатвате нещо… Нима сте дошли само за да ме измъчвате!

Тя не издържа и изведнъж горчиво заплака. Той я гледаше с мрачна тъга. Минаха близо пет минути.

— Ти имаш право, Соня — каза той най-после тихо. И изведнъж се промени; престорено нахалният и безсилно предизвикателен тон изчезна. Дори гласът му изведнъж отслабна. — Аз самият ти казах вчера, че няма да дойда да моля за прошка, а, кажи-речи, започнах с това — да моля прошка… За Лужин и за Божията воля заради себе си го говорих… Това беше молбата ми за прошка, Соня…

Той искаше да се усмихне, но бледата му усмивка излезе безпомощна и недовършена. Наведе глава и закри лицето си с ръце.

И изведнъж странно, внезапно чувство на някаква остра ненавист към Соня прониза сърцето му. И сякаш сам учуден и изплашен от това чувство, той внезапно вдигна глава и втренчено я погледна; но срещна нейния спрян върху него неспокоен и мъчително загрижен поглед; в него се четеше любов; омразата му се стопи като сянка. Беше сбъркал; беше взел едно чувство за друго. Това означаваше само, че онзи миг е настъпил.

Той пак закри лицето си с ръце и наведе глава. Изведнъж пребледня, стана от стола, погледна Соня и без да каже нито дума, се премести на леглото й.

В изживяванията му тази минута приличаше ужасно на минутата, когато стоеше зад старицата, вече извадил брадвата от гайката, и почувства, че „не бива да се губи повече нито миг“.

— Какво ви е? — попита Соня, ужасно изплашена.

Той не можеше да каже нито дума. Съвсем, съвсем другояче смяташе да й каже и сам не разбираше какво става с него сега. Тя бавно се доближи, седна на леглото до него и зачака, без да сваля очи. Сърцето и биеше и замираше. Стана непоносимо: той обърна към нея мъртвешки бледото си лице; устните му се кривяха безсилно, мъчейки се да изговорят нещо. Ужас обзе сърцето на Соня.

— Какво ви е? — повтори тя, като се отдръпна малко от него.

— Нищо, Соня. Не се плаши… Глупости! Наистина, ако поразмисли човек — глупости — мърмореше той като човек в безсъзнание, който бълнува. — И защо ли само дойдох да те измъчвам? — добави изведнъж, като я гледаше. — Наистина. Защо? Аз непрекъснато си задавам този въпрос, Соня…

Той може би наистина си беше задавал този въпрос преди четвърт час, но сега го изговори в пълно безсилие, почти в безсъзнание и треперейки с цялото си тяло.

— Ох, как се измъчвате! — произнесе тя страдалчески, като се вглеждаше в него.

— Всичко е глупост!… Виж какво, Соня (той изведнъж кой знае защо се усмихна някак бледо и безсилно, за около две секунди), помниш ли какво исках да ти кажа вчера?

Соня тревожно чакаше.

— Казах ти, когато си тръгнах, че може би се сбогувам с тебе завинаги, но че, ако дойда днес, ще ти кажа… кой уби Лизавета.

Тя изведнъж затрепера с цялото си тяло.

— Та ето, аз дойдох да ти кажа.

— Значи, вие вчера наистина… — едва прошепна тя, — но откъде знаете? — попита бързо, сякаш изведнъж се опомни.

Соня задиша с усилие. Лицето й ставаше все по-бледо и по-бледо.

— Зная.

Тя замълча близо минута.

— Да не би да са го хванали? — попита тя плахо.

— Не, не са го хванали.

— Откъде тогава знаете това? — попита тя пак едва чуто и пак след почти минутно мълчание.

Той се обърна към нея и внимателно, внимателно я погледна.

— Сети се — проговори той с предишната изкривена и безсилна усмивка.

По цялото й тяло сякаш преминаха гърчове.

— Та вие… ме… защо ме… плашите така? — промълви тя, усмихвайки се като дете.

— Щом зная, значи съм голям приятел… на онзи… — продължи Расколников, като не преставаше упорито да я гледа в лицето, сякаш вече нямаше сили да откъсне погледа си. — Тази Лизавета той… не е искал да я убива… Той я… е убил, без да иска… Искал е да убие старицата… когато е сама… и отишъл… А в това време влязла Лизавета… Тогава той… убил и нея.

Мина още една ужасна минута. И двамата продължаваха да се гледат.

— Та не можеш ли да се сетиш? — попита той изведнъж с такова усещане, сякаш се хвърляше от камбанария.

— Н-не — прошепна Соня едва чуто.