Престъпление и наказание

Соня слушаше напрегнато, но сякаш не разбираше всичко, като че се свестяваше от припадък. Тя само не сваляше очи от Расколников, чувствайки, че той е цялата й опора. Катерина Ивановна дишаше тежко, с хриптене, и изглеждаше страшно изнемощяла. Най-глупав израз имаше Амалия Ивановна — тя стоеше със зяпнала уста и не разбираше нищо. Схвана само, че Пьотр Петрович някак се изложи. Расколников поиска да каже още нещо, но не го оставиха да довърши: всички викаха и се блъскаха около Лужин с ругатни и закани. Но Пьотр Петрович не се уплаши. Като видя, че обвинението срещу Соня е пропаднало напълно, той прибягна направо към наглост.

— Моля, господа, моля; не се блъскайте, пуснете ме да мина! — говореше той, като си пробиваше път през тълпата. — И бъдете така добри да не заплашвате; уверявам ви, че нищо няма да стане, нищо няма да ми направите, не съм страхлив, напротив, вие, господа, ще отговаряте, задето с насилие сте потушили едно дело. Крадлата е повече от разобличена и аз ще продължа да действам. В съда не са толкова слепи и… не са пияни и няма да повярват на двама отявлени безбожници, размирници и волнодумци, които ме обвиняват, за да ми отмъстят, което сами, от глупост, признават… Да, моля!

— Веднага се пръждосвайте от стаята ми; благоволете да напуснете квартирата — между нас всичко е свършено! Като си помисля само, че цели две седмици съм се потил… да му разяснявам!…

— Андрей Семьонович, нали аз самият ви казах, когато още ме задържахте, че напускам; а сега ще добавя само, че сте глупак. Желая ви да си използвате ума и късогледите очи. Но моля, господа!

Той си проби път; но на интендантския не му се искаше така лесно да го пусне, само с ругатни: той сграбчи от масата една чаша, замахна и я хвърли по Пьотр Петрович; ала чашата полетя право в Амалия Ивановна. Тя изпищя, а интендантският който при замахването загуби равновесие, тежко се строполи под масата. Пьотр Петрович си отиде в стаята и след половин час вече беше изчезнал от къщата. Соня, плаха по природа, и преди знаеше, че нея могат да я погубят по-лесно от когото и да било другиго, а да я обиди може всеки почти безнаказано. Но все пак до последната минута й се струваше, че бедата може някак да се избегне — с предпазливост, с кротост пред всичко и пред всеки Разочарованието й беше извънредно тежко. Тя можеше разбива се, да понесе търпеливо и почти безропотно всичко — дори това Но в първия миг й стана извънредно тежко. Въпреки че тя възтържествува и беше оправдана, когато премина първата уплаха и първото вцепенение, когато разбра и съобрази всичко ясно чувство на безпомощност и обида мъчително сви сърцето и Тя изпадна в истерия. Накрая не издържа, изскочи от стаята и се спусна към къщи. Това стана почти веднага след излизането на Лужин. Когато сред високия смях на присъстващите чашата улучи Амалия Ивановна, тя също не издържа това, че трябва да пати за чужда сметка. С писъци като бясна се нахвърли върху Катерина Ивановна, която смяташе виновна за всичко.

— Вън от квартир! Веднага! Марш! — И с тези думи започна да хваща каквото й падне от нещата на Катерина Ивановна и да ги хвърля на пода. И без това почти сломена и едва ли не в припадък, задъхана, бледа, Катерина Ивановна скочи от леглото (върху което беше паднала от изтощение) и се хвърли върху Амалия Ивановна. Но борбата беше прекалено неравна: онази я отблъсна като перце.

— Как! Не стига, че безбожно ни оклеветиха — ами тази твар пак се нахвърля върху мене! Как! В деня не погребението на моя мъж ме пъдят от квартирата, след моето гостоприемство, на улицата, със сирачетата! Къде ще се дяна! — викаше, ридаейки и задъхвайки се, нещастната жена. — Господи — завика тя изведнъж и очите й засвяткаха, — няма ли справедливост! И кого ще защитаваш, ако не нас, сираците? Ще видим! Има на този свят справедливост и правда, има, аз ще ги намеря! Сега, почакай, безбожна твар! Полечка, остани с децата, аз ще се върна. Ще ме чакате, ако ще на улицата! Ще видим има ли на света правда!

И като метна на главата си същия зелен сукнен шал, за който бе споменал в разказа си покойният Мармеладов, Катерина Ивановна си проби път през безредната и пияна тълпа квартиранти, които все още се трупаха в стаята, и с вопли и сълзи изтича на улицата — с неопределена цел веднага, незабавно и на всяка цена да намери някъде справедливост. Полечка, уплашена, се сви с децата в ъгъла, върху сандъка, и прегърнала двете по-малки, разтреперана цяла, зачака да се върна майка й. Амалия Ивановна тичаше из стаята, скимтеше, нареждаше, хвърляше каквото й падне на пода и буйстваше. Квартирантите крещяха кой каквото му дойде наум — някои привършваха да коментират, както знаят, случилото се; други се караха и се ругаеха; някои започнаха да пеят…

„А сега е време и аз да си вървя! — помисли Расколников. — Е, София Семьоновна, да видим какво ще кажете сега!“

И той се запъти към квартирата на Соня.

IV