Престъпление и наказание

— Андрей Семьонович! Аз съм се излъгала във вас! Защитете я. Само вие сте на нейна страна! Тя е сираче, Господ ви изпрати! Андрей Семьонович, миличък, бащице!

И Катерина Ивановна, почти без да разбира какво прави, се хвърли на колене пред него.

— Идиотщини! — закрещя разбеснелият се до ярост Лужин. — Идиотщини дрънкате, господине. „Забравих, спомних си, забравих“ — какво значи това? Излиза, че аз нарочно съм й ги пъхнал? Защо? С каква цел? Какво общо имам с тази…

— Защо? Именно това и аз самият не разбирам, а че разказвам истински факт, е вярно! И не само че не греша, подли и престъпни човече, но добре помня как по този повод тогава веднага си зададох този въпрос, именно в момента, когато ви благодарях и ви стиснах ръката. Защо й сложихте банкнотата тайно в джоба? Тоест защо именно тайно? Нима само затова, че искахте да скриете от мене, знаейки, че аз имам противоположни убеждения и отричам частната благотворителност, която нищо не лекува радикално? Е, и реших, че вас наистина ви е срам да давате пред мене такава сума и освен това помислих си — може би иска да я изненада, да я учуди, когато тя намери в джоба си цели сто рубли. (Защото някои благодетели много обичат такива сантименталности, когато правят благодеяние; зная това.) После си помислих също, че искате да я изпитате, тоест ще дойде ли тя, след като ги намери, да ви благодари! После, че искате да избегнете благодарностите й, че, както се казва: дясната ръка да не знае… с една дума, нещо такова… Малко ли мисли ми минаха тогава през главата, тъй че реших да обмисля всичко това по-късно, но все пак сметнах за неделикатно да ви покажа, че зная тайната. Но веднага ми мина през ума още един въпрос: че е възможно София Семьоновна, не дай си Боже, да загуби парите, преди да ги забележи, ето защо реших да дойда тук, да я извикам и да я уведомя, че са й сложени в джоба сто рубли. А преди това пътем се отбих в стаята на госпожите Кобилятникови, за да им занеса „Общ извод от положителния метод“ и особено да им препоръчам статията на Пидерит (а впрочем и на Вагнер); после идвам тук и сварвам цялата тази история! Е, можеха ли, можеха ли да ми минат през ума всички тези мисли и разсъждения, ако наистина не бях видял че вие й сложихте в джоба сто рубли?

Когато Андрей Семьонович свърши многословните си разсъждения с такъв логически извод в заключение на речта си той беше ужасно уморен и дори пот се стичаше по лицето му. Уви, той и на руски не умееше да се изразява добре (впрочем и не знаеше никакъв друг език), така че целият сякаш изведнъж са изтощи и сякаш дори отслабна след адвокатския си подвиг. Въпреки това речта му направи огромно впечатление. Той говори с такова въодушевление, така убедено, че всички явно му вярваха. Пьотр Петрович почувства, че работата е загубена.

— Какво ме интересува, че са ви минали през ума някакви глупави въпроси! — извика той. — Това не е доказателство! Може да сте сънували всичко това — и толкоз! А аз ви казвам, господине, че лъжете! Лъжете и клеветите, защото сте озлобен нещо срещу мене и именно от яд за това, че не се съгласявам с вашите дръзки и безбожни социални теории — ето причината!

Но от това извъртане Пьотр Петрович не спечели нищо. Напротив, от всички страни се чу ропот.

— А, я виж как го извъртя! — извика Лебезятников. — Лъжеш се! Викай полиция, аз ще се закълна! Само едно не мога да разбера: защо се е решил на такава долна постъпка! О, жалък, подъл човек!

— Аз мога да обясня защо се е решил на такава постъпка и ако трябва, също ще се закълна! — произнесе най-после с твърд глас Расколников и пристъпи напред.

Той беше външно твърд и спокоен. На всички им стана някак ясно само като го погледнаха, че той наистина знае каква е работата и че развръзката е близка.